Не обърна внимание на болката, когато камата се заби в него, и остана на място пред хората си за един дълъг миг, докато те ревяха в свирепа радост; после тялото му се сгромоляса тежко на плочника.
— Адски огньове! — изрева Сула, когато Първородните се хвърлиха в атака. — Напред! Избийте ги до един!
И изтегли меча си. Най-близкото отделение се струпа около него, за да го защити. Въздухът миришеше на кръв и дим. А до зазоряване оставаха още много часове.
Глава 29
Марк погледна над парапета към далечните огньове на неприятеля. Беше красива местност, но в нея нямаше никаква мекота. Зимите убиваха старите и слабите и дори трънливите храсталаци изглеждаха посърнали, прилепени към стръмните склонове на планинските пътеки. След повече от година като планински разузнавач кожата му беше станала тъмнокафява и тялото му беше цялото в изпъкнали мускули. Беше започнал да развива онова, което по-старите войници наричаха гъдел — способността да усеща засадите, да надушва преследвачите и да се движи невидим по скалите в тъмното. Всички опитни разузнавачи имаха това чувство, а онези, които не го придобиеха за една година, нямаше и да го придобият — никога нямаше да станат първокласни разузнавачи.
Марк беше повишен за командир на осем мъже, след като беше успял да открие една засада на местно племе и да накара разузнавачите да заобиколят зад чакащия неприятел. Хората му бяха насекли диваците на парченца и едва след това всички забелязаха, че са го последвали, без да се усъмняват в заповедите му. За първи път тогава Марк видя дивите номади толкова отблизо и видът на боядисаните им в синьо лица още витаеше в сънищата му след лоша храна или евтино вино.
Политиката на легиона беше да контролира и умиротворява местността, което на практика означаваше, че е позволено да се убиват колкото може повече диваци. Жестокостите бяха ежедневие. Римските стражи се изгубваха и после ги намираха с разпрани кореми. Милостта и любезността бързо изгаряха под горещината, праха и мухите. Повечето от действията бяха маловажни — в този насечен и враждебен терен нямаше и следа от образцовите битки, толкова любими на римските легионери. Патрулите излизаха и се връщаха с по няколко глави или намалели с по няколко души. Това беше безизходица — нито една от двете страни нямаше силата да победи другата.
След година такъв живот нападенията над керваните с храна изведнъж станаха по-чести и по-брутални. Заедно с още няколко отделения хората на Марк бяха придадени към пазачите на керваните, за да е сигурно, че буретата с вода и осоленото месо ще стигнат и до най-изолираните предни постове.
Ясно беше, че тези укрепления са трън в петата на номадските племена, и атаките срещу малките каменни крепости по хълмовете бяха много чести. Легионът редовно сменяше войниците, разположени там, и мнозина се връщаха в постоянния лагер със страшни истории за хвърляни над стените глави или думи, изписани с кръв по камъните при изгрев-слънце.
Отначало задълженията на пазачите на кервана не бяха тежка задача за Марк. Петима от неговите осем души бяха опитни и хладнокръвни и изпълняваха задълженията си без забавяне и без оплакване. От тримата други Япек се оплакваше непрекъснато и като че ли му беше все едно, че другите не го харесват; Рупис трябваше скоро да излезе в пенсия, но го бяха понижили в длъжност, след като не беше изпълнил някакви заповеди; а третият беше Пепис. Всеки създаваше различен вид проблеми и Рений само клатеше глава, когато Марк се обърнеше към него за съвет.
— Те са твои хора, ти се оправяй — беше единственият му коментар.
Марк беше направил Рупис свой помощник, отговорен за четирима от мъжете, с надеждата, че това ще възстанови поне малко гордостта му. Но това като че ли само беше обидило войника и той отговаряше сопнато, когато получаваше заповеди от Марк. След като поразмисли, Марк нареди на Япек да запише всичките му оплаквания и после списъкът да се представи на центуриона им в постоянния лагер. Центурионът беше строг човек и Марк с радост забеляза, че на пергамента, който беше взел от склада на легиона, не намери нито едно записано оплакване. Малък триумф, може би, но той се опитваше да се научи как да се справя с хората си или според Рений — как да ги кара да направят това, което иска, без да се ядосват чак толкова, че да го направят зле. Когато мислеше за това, Марк се усмихваше на факта, че единственият му учител по дипломация досега си оставаше Рений.
Проблемът с Пепис нямаше как да се реши с няколко думи или с някой шамар. В постоянния лагер момчето се беше проявило много добре, бързо растеше на височина и на тегло благодарение на добрата храна и упражненията. За съжаление, имаше навика да краде от складовете и дори често носеше откраднатото на Марк, което му създаваше много неприятности. Дори след като го принудиха да върне всичко и след кратък, но солиден пердах Пепис все пак не се отказа от този навик и центурионът на Бронзовия юмрук — Леонид, го прати при Марк с бележка: „Твоя отговорност. Твой гръб“…