Выбрать главу

Керванът беше потеглил нормално, с експедитивност, каквато Марк беше започнал да приема като нещо подразбиращо се, но за която, както усещаше, не можеше да се твърди, че е стандарт за всички римски провинции. Бяха тръгнали един час преди зазоряване по тесните пътеки сред тъмните гранитни хълмове. Четирите каруци, запрегнати с волове, бяха натоварени с плътно наредени бурета, съпровождаха ги тридесет и двама войници. Командирът им, стар разузнавач, казваше се Перитас, имаше двадесетгодишен опит и не се лъжеше лесно. Представляваха заплашителна сила, която не беше лесна плячка дори сред криволичещите пътеки. Марк още от самото начало усещаше, че ги наблюдават. На неговото отделение беше дадена заповед да разузнае пътя напред и Марк поведе двама от мъжете си по един стръмен сипей с дребни камъчета и сух мъх. Внезапно се натъкнаха на петдесетина боядисани в синьо въоръжени мъже. Няколко секунди двете групи се гледаха смаяно, после Марк се обърна и се заспуска мълниеносно по склона, следван от хората си. Зад тях се надигна вой. Синьокожите се изсипаха от укритието си и нападнаха войниците, охраняващи каруците, с дългите си мечове. Дивите им викове цепеха планинския въздух.

Легионерите веднага опънаха лъковете и бръмчащата вълна от смърт мина над главите на Марк и неговите хора и им даде време да стигнат до пътеката и да се обърнат с лице към врага.

Наложи се легионерите да поотстъпят. Биеха се най-добре във формирования, но така, при безразборно нападение, всеки се биеше сам за себе си и нямаше как да съберат щитовете си заедно. Въпреки това Марк видя, че всеки от римляните се бие, без да отстъпва, без да се плаши от синьо боядисаните лица на нападателите. Марк, притиснал гръб към една каруца, се сниши, за да избегне удар с меч, и заби меча си в един син корем — разпра го от чатала до гърдите. Червата изглеждаха яркожълти на фона на тъмното синьо, забеляза част от него, докато той се обръщаше срещу следващите двама. Посече ръката на единия и прободе другия в корема, докато се опитваше да скочи на каруцата. Кряскащият синьокож падна назад в задушливия прах и Марк скочи върху него и прониза следващия нападател в рамото. Стори му се, че е минало много време, и когато нападателите най-накрая се отдръпнаха и побягнаха нагоре по склона към укритията си, с изненада видя, че слънцето е още там, където беше, когато ги нападнаха. Бяха минали само няколко минути. Огледа се за отделението си и с облекчение видя хората си задъхани и оплискани с кръв, но живи.

Мнозина обаче нямаха този късмет. Рупис никога вече нямаше да се оплаква. Лежеше, разкрачил широко крака, подпрян на една от каруците, с широка червена усмивка, зейнала в гърлото му. Още дванадесет други бяха убити в нападението, а около тях лежаха почти тридесет сини тела — кръвта им изтичаше и попиваше в собствената им земя. Беше тъжна гледка; мухите вече прииждаха на облаци към пиршеството си.

Марк викна на Пепис да му донесе вода. Перитас започна да събира стражите и извика командирите за доклад — Марк взе манерката от Пепис и изтича към челото на колоната.

Перитас изглеждаше така, сякаш горещината и прахът са извлекли цялата влага от него през годините и са оставили само нещо като твърдо дърво и очи, които гледаха на света с развеселено безразличие. От цялата група само той беше на кон. Кимна, когато Марк му отдаде чест.

— Можем и да се върнем, но ми се струва, че това е най-лошото, което имат да ни предложат за момента. Мисля, че ако върнем труповете в лагера, това ще означава малка победа за диваците, така че продължаваме. Вържете мъртвите на каруците и сменете стражата. Искам най-отпочиналите да наблюдават, ако случайно ни предстоят още неприятности. Браво на онези, които изненадаха врага и го накараха да се покаже преждевременно. Може би спасиха живота на няколко римски войници. До планинското укрепление не е далече, но все пак трябва да побързаме. Има ли някакви въпроси?

Марк погледна към хоризонта. Нямаше какво да пита. Мъжете умираха, изгаряха ги и изпращаха праха им в Рим. Това беше армейският живот. Оцелелите получаваха повишение. Отначало той не беше разбрал, че най-важен е късметът, но когато попита Рений, той изтъкна, че боговете може и да си имат любими герои, обаче стрелата не гледа кого улучва.