Истинските неприятности започнаха, когато изтощеният отряд стигна на няколко мили от укреплението. Войниците започнаха да забелязват диваци, които ги наблюдаваха от храсталаците, от време на време пред очите им се мяркаше по нещо синьо. Не бяха толкова много, че да изпратят някое отделение да ги атакува, а и синьокожите никога досега не бяха използвали лъкове, така че легионерите просто не им обръщаха внимание и само стискаха дръжките на мечовете.
Колкото повече се приближаваха до укреплението, толкова повече врагове забелязваха. Поне двайсетина вървяха успоредно с тях, високо над пътеката, като използваха дърветата и храсталаците за прикритие, но от време на време се показваха на открито и надаваха дивашки викове. Перитас се мръщеше, смушваше коня с пети и само хващаше по-здраво дръжката на меча.
Марк непрекъснато очакваше някое запратено копие. Представяше си как някой от сините бойци се прицелва в него и почти усещаше мястото между плешките си, където щеше да се забие копието. Те сигурно имаха и лъкове, но като че ли избягваха да ги употребяват — или поне така бяха правили досега. Това обаче не го накара да престане да усеща онова място. Започна да му се иска вече да са стигнали укреплението и в същото време се плашеше от мисълта какво ще намерят там. Наоколо сигурно се бяха събрали поне няколко племена — никой от войниците не беше виждал толкова много синьокожи наведнъж. Ако някой от тях оживееше, за да доложи на останалите в легиона, трябваше да ги предупреди, че племената са станали по-уверени и по-многобройни.
Най-накрая керванът заобиколи една извивка на пътя и войниците видяха последния отрязък от пътуването — половин миля стръмно изкачваща се пътека до малкото укрепление на един хълм. По плоските хребети около възвишението се виждаха още сини бойци. Някои дори се бяха разположили на лагер точно пред укреплението и гледаха кервана с присвити очи. Войниците долавяха стъпки по скалите зад себе си; камъни, разместени от катерене на боси крака, се търкулваха и тупваха на земята. Всички бяха нащрек; каруцарите нервно размахваха камшиците.
Марк не виждаше никакви стражи по стените. Обзе го смътен страх. Нямаше да успеят — а и какво щяха да намерят, ако успееха?
Стигнаха достатъчно близо, за да разгледат укреплението по-добре. По стените все още не се виждаше никой и Марк разбра със свито сърце, че вътре няма живи. Изтегли меча си и го размаха.
Изведнъж всички синьокожи нададоха адски рев. Марк рискува да погледне назад и видя поне стотина души, които вече се хвърляха към тях.
Перитас препусна с коня си покрай редицата на легионерите и кресна:
— Оставете каруците! Бягайте към крепостта! Бързо!
Всички хукнаха да бягат.
Виковете зад тях се разраснаха в дивашко ликуване. Каруцарите скочиха и хукнаха да изминат последните стотина крачки. Марк тичаше, без да смее да погледне назад. Чуваше шляпането на боси крака и крясъците на нападащите синьокожи — бяха съвсем близо зад тях. Мина през портата заедно с няколко бутащи се, задъхани войници и моментално се обърна, за да подвикне насърчително на по-бавните.
Повечето успяха да влязат. Само двама — или много уморени, или твърде изплашени, за да тичат по-бързо — бяха повалени в последния момент като хванати в капан животни и прободени с десетки мечове. Това осигури моментен отдих на оцелелите и те бързо затвориха портата и я залостиха. Перитас слезе от коня си и викна да претърсят укреплението. Кой би могъл да разбере извратения начин на разсъждение на диваците? Може би вътре имаше още, оставени в засада, просто заради удоволствието да ги изненадат, когато си мислят, че вече са в безопасност.
Укреплението обаче беше празно — с изключение на труповете. Във всяко такова укрепление обикновено разполагаха по петдесет души с двадесет коня. Хората и животните лежаха там, където бяха убити и после обезобразени. Дори вътрешностите на конете бяха изсипани по каменните плочи. Облаци синьо-черни мухи бръмчаха във въздуха, ядосани, че нарушават пиршеството им. Двама души повърнаха от смрадта и сърцето на Марк се сви още повече. Бяха в капан. Отвън синьокожите запяха победни песни.
Глава 30
Преди да падне нощта, Перитас накара да отнесат телата на легионерите в едно от празните мазета. По-трудно беше с конете — диваците бяха взели всички оръжия от укреплението и нямаше откъде да се намерят брадви. Петима-шестима души можеха да вдигнат кон, но нямаше как да го качат по каменните стъпала и да го хвърлят от стената. В края на краищата Перитас нареди да струпат конете до вратата, за да забави евентуалната атака на диваците. Това беше най-доброто, на което можеха да се надяват. Никой не очакваше да преживее нощта, страхът и примирението тежаха над всички. Застанал на стената, Марк наблюдаваше лагерните огньове с присвити очи.