— Едно не разбирам — измърмори той на Пепис. — Защо ни позволиха да влезем в крепостта. Превзели са я, сигурно са загубили няколко души — защо не ни избиха още по пътя?
Пепис вдигна рамене.
— Те са диваци, господарю. Може би им харесва да ни предизвикват или да ни унижават. — Точеше един меч. — Перитас каза, че ако не се върнем на сутринта, в лагера ще разберат, че се е случило нещо, и ще изпратят отряд още до утре вечерта, може би и по-рано. Просто трябва да удържим до вечерта. Мисля обаче, че ще ни нападнат много преди това.
И продължи да прокарва бруса по меча.
— Мисля, че можем да държим укреплението един-два дни. Те са повече от нас, вярно е, но нямат опит. Обаче са го превзели веднъж все пак…
Марк чу пеене в тъмнината и млъкна. Взря се в танцуващите фигури, очертани от пламъците на огньовете, и промърмори:
— Веселят се.
Устата му се напълни със слюнка. Крепостта беше отровена от гниещите трупове, нямаше нищичко за ядене. Ако подкрепленията не дойдеха до два дни, жаждата щеше да свърши работата на синьокожите — те вероятно смятаха да оставят римляните да умрат от жажда под горещото слънце. Това щеше да е напълно в духа на жестоките разкази, които беше слушал за тях, разпространявани на ухо сред нервните войници със спускането на нощта.
Пепис надникна над стената и изсумтя:
— Един пикае на стената точно под нас. — В гласа му се долавяше едновременно обида и веселост.
— Внимавай, не се навеждай толкова — отвърна Марк и проточи врат над грапавите камъни, като се опитваше да надникне, но да не се подава прекалено много.
Учудващо близко, наистина точно под тях, един олюляващ се синьокож препикаваше стената на крепостта. Долови движение отгоре, подскочи, ухили се, размаха ръка към двамата, които го наблюдаваха, и направи неприличен жест.
— Май е пийнал малко повечко — каза Марк и неволно се ухили.
Мъжът вдигна един мях и почна да смуче от него — всъщност разливаше повече, отколкото пиеше. При третия опит се отказа и отново заразмахва ръце към тях, и завика нещо.
След като те не му отговориха, синьокожият отстъпи на две крачки и падна по лице. Марк и Пепис го загледаха. Лежеше неподвижно.
— Не е мъртъв — виждам го, че диша. Но сигурно е мъртвопиян — прошепна Пепис. — Сигурно е клопка. Всички казват, че синьокожите са много коварни.
— Може би. Но този е сам и мога да го хвана — отвърна Марк. — Слизам долу. Донеси въже. Ще се спусна през стената и ще се кача, преди да са ме усетили.
Пепис побърза да изпълни заповедта, а Марк се съсредоточи върху неподвижната фигура и околния мрак. Прецени рисковете и се усмихна сардонично. Всички щяха да умрат през нощта или призори, така че какво толкова? Усети как напрежението му се оттича. В тази перспектива за почти сигурна смърт имаше нещо доста успокояващо. Поне би могъл да си пийне. Мехът изглеждаше достатъчно пълен, за да има по глътка-две за всички.
Пепис върза въжето и тихо го спусна по високата двадесет стъпки стена. Марк се увери, че мечът му е здраво запасан, и разроши косата му.
— До скоро — прошепна той, стъпи на парапета и изчезна в мрака долу.
Вече беше станало толкова тъмно, че Пепис едва го различаваше.
Марк запълзя с изваден меч към неподвижната фигура. Усети познатия гъдел и стисна зъби. Нещо не беше наред, но беше твърде късно да избегне клопката. Побутна с крак пияния и не се учуди, когато той изведнъж скочи. Марк го прониза в гърлото още преди да успее да му се ухили триумфално. А после от праха се надигнаха още двама синьокожи. Тъкмо тяхното присъствие беше усетил — бяха се крили в плитки ями, бяха лежали съвсем неподвижни часове наред, с почти нечовешка дисциплина. Сигурно се бяха заровили тук, за да чакат, още преди идването на римския керван, разбра Марк, докато ги нападаше. Не бяха диваци, а бойци.
Като че ли наоколо нямаше други — само тримата млади мъже, тръгнали да си създадат име, може би да убият за първи път. Скочиха срещу Марк с мечове в ръце и първият му удар беше блокиран с високо издрънчаване на метал, което го накара да се намръщи. Скоро щяха да пристигнат още диваци. Трябваше да се махне, преди да е дошла цялата им армия.
Острието му се плъзна по покрития с прах меч на единия от бойците и се удари в дебелия бронзов предпазител. Мъжът се ухили, а Марк го удари с левия си юмрук в корема и прекара меча си през гърлото му. Дивакът се преви в болезнена изненада, омекна — гърлото му зейна — и тупна на земята.