Марк бавно си пое дъх и вдигна бронзовия меч, все така стиснал нащърбеното му острие. Кръв се стичаше по пръстите и дланта му, но мечът не ги беше прерязал до кокал. Зачака тълпата да се втурне да го убие. Диваците обаче мълчаха — а после старият синьокож извика отсечени команди в тишината. Марк гледаше надолу — гледаше мечовете, които държеше. Чу стъпки и се обърна. Старият синьокож хвана ръката му. Очите му бяха тъмни от учудване — и от нещо друго.
— Ела. Държа на думата си. Връщаш се при хората си. Ще ви нападнем сутринта.
Марк кимна. Почти не смееше да повярва. После каза:
— Този крайка беше добър боец. Никога не съм се бил срещу по-добър.
— Разбира се. Беше мой син.
Мъжът изглеждаше остарял, сякаш годините внезапно се бяха стоварили на раменете му и го натискаха надолу. Изведе Марк от кръга и посочи в нощта.
— Върви си.
Не каза нищо, когато Марк му подаде бронзовия меч.
Стената на крепостта се извисяваше в тъмнината абсолютно черна. Още отдалече Марк си заподсвирква, за да го чуят и да не го прострелят, щом се приближи.
— Сам съм! Пепис, хвърли ми въжето — извика той в тишината.
Легионерите се показаха над ръба на стената.
След миг се появи още някой и Марк позна киселата физиономия на Перитас.
— Марк? Пепис каза, че синьокожите са те пленили.
— Така е, но ме пуснаха. Ще хвърлиш ли това въже, или няма?
Беше му студено и държеше ранената си ръка пъхната под мишницата, за да стопли вцепенените си пръсти. Чу как си шепнат горе на стената и прокле Перитас за препалената му предпазливост. Защо диваците ще устройват клопка, когато просто можеха да ги изчакат да умрат от жажда?
Накрая въжето се спусна от стената и той се закатери. Ръцете му пареха от умора. Други ръце се протегнаха, за да го издърпат през ръба, и той едва не падна под устрема на Пепис, който се хвърли да го прегърне.
— Мислех, че ще те изядат — каза момчето.
Мръсното му лице беше набраздено от сълзи и сърцето на Марк се сви — защо беше довел момчето на това страшно място, където щеше да посрещне последната си нощ?
Посегна и разроши косата му.
— Не, момче. Казаха, че съм бил жилав. А те обичали млади и крехки.
Пепис ахна ужасен и Перитас се засмя.
— Имаш цяла нощ да ни разказваш какво е станало. Не мисля, че някой ще заспи. Много ли са?
Марк го погледна, разбра онова, което не биваше да се казва пред момчето, и отвърна с нисък глас:
— Достатъчно.
Перитас кимна сякаш на себе си.
Зазоряваше се. Всички бяха навъсени и чакаха нападението. Очите им бяха подпухнали от безсъние. Всички бяха застанали на стените и нервно извръщаха глави и при най-слабото пърхане на някоя птица или шумолене на заек в храсталаците. Тишината беше зловеща, но когато някой меч случайно издрънчеше, веднага се чуваха обидни ругатни.
А после в далечината чуха тръби — ехтяха над хълмовете. Перитас хукна по стената и завика радостно, когато видя три центурии да идват в ускорен марш по планинския път. Скоро спряха пред вратата и отекна глас:
— Отворете.
След като керванът не се беше върнал навреме, от легиона веднага бяха изпратили подкрепления. Войниците бяха марширували в мрака по насечения терен — двадесет мили за една нощ.
— Видяхте ли синьокожи? — попита навъсено Перитас. — Когато дойдохме, около крепостта имаше стотици. Очаквахме атака.
Центурионът поклати глава и сви устни.
— Видяхме следи от тях — димящи огньове и боклуци. Изглежда, всички са се махнали през нощта. Нали разбираш, няма как да разберем по какъв начин мислят диваците. Някой от техните магьосници сигурно е видял злокобна птица или някакво лошо предзнаменование.
Огледа се и сбърчи нос — явно долови вонята на трупове.
— Май ни се отваря работа. Имаме заповед да останем в укреплението. Ще изпратя половин центурия до постоянния лагер. Отсега нататък никой няма да се движи без тежковъоръжена охрана. Все пак това е вражеска територия, нали.
Марк отвори уста да отговори, но Перитас сложи ръка на рамото му и леко го натисна. После каза само:
— Зная.
И тръгна да подготви хората си за пътя към основния лагер.
Глава 31
Мародерите вече се бяха пременили в скъпи дрехи, откраднати от къщите и от шивачниците. И всички носеха вино — бълбукащо в глинените съдове, докато те се олюляваха по настланите с камъни улици.