Александрия надникна иззад заключените порти на градската къща на Марий, намръщи се и измърмори:
— Римската измет.
Сега, когато всички войници на града бяха ангажирани в битка, на онези, които обичаха хаоса, им трябваше съвсем малко време, за да излязат на улиците. Както винаги, бедните пострадаха най-много. Понеже не бяха охранявани от никакви стражи, домовете им бяха разграбени и всичко ценно беше отнесено от викащите и ликуващи крадци.
Александрия видя някакъв мъж да носи топ плат, оплискан с кръв, и пръстите я засърбяха — ако имаше лък, щеше да забие една стрела в пияната муцуна на този изверг.
Сниши се, докато тълпата отмине, и премигна, когато нечия ръка удари по портата. Стисна чука, който беше взела от работилницата на Бант. Ако някой направеше опит да се прехвърли над портата, щеше да му строши главата. Сърцето й бумтеше. Чу откъм улицата фъфлещи пиянски гласове:
— Момчета, знам един бардак наблизо. Да пробваме нещо безплатно там, а? — разнесе се груб глас.
— Сигурно имат пазачи, Брак. Обаче защо и на мене да не ми се плати за услугата? На ония курви ще им трябват силни мъже да ги пазят. А ние пък имаме нужда от някоя хубава женичка с две-три млади дъщери. Ще предложим да ги пазим, докато съпруга й го няма.
— Аз обаче съм пръв. Последния път нищо не остана за мене — каза първият глас.
— А, защото на нея й дойде много, затова. След мене никоя жена не си и помисля за друг мъж.
Разнесе се груб, брутален смях и Александрия потръпна. Мародерите отминаха.
Чу леки стъпки зад себе си, извърна се и вдигна чука.
— Аз съм — каза Метела. Лицето й беше бяло като платно.
Беше чула края на разговора. В очите на двете жени имаше сълзи.
— Сигурна ли си, господарке?
— Сигурна съм, Александрия. Но трябва да тичаш. По-зле ще е да останеш тук. Сула е отмъстителен, а няма причина да пострадаш от гнева му. Върви и намери този Табик. Нали пазиш документа, който ти подписах?
— Разбира се. Той е най-ценното, което имам.
— Пази го добре. Следващите няколко месеца ще са трудни и опасни. Трябва да имаш доказателство, че си свободна. Вложи в нещо парите, които ти е оставил Гай, и стой на сигурно място, докато градският легион възстанови реда.
— Искаше ми се да мога да му благодаря.
— Надявам се, че един ден ще имаш тази възможност. — Метела пристъпи към вратата, вдигна резетата и надникна навън. — Върви. Пътят е чист, но трябва бързо да стигнеш до пазара. Не спирай за нищо на света, нали разбираш?
Александрия кимна сковано — нямаше нужда да й се напомня след чутото преди минута. Погледна бялото лице и тъмните очи на Метела и усети как страхът на по-възрастната жена докосва душата й.
— Тревожа се за тебе, сама в тази голяма къща. Кой ще се грижи за тебе, като не остана никой тук?
Метела вдигна ръце в грациозен жест.
— Не се бой за мене, Александрия. Имам приятели, които ще ме изведат от града. Ще намеря някоя топла чужда земя и ще се оттегля там, далеч от всички интриги и болки на този огромен град. Иска ми се да живея в град, където борбите на младежите са само далечен спомен… Върви само по главните улици. Не мога да се отпусна, докато и последният човек от дома ми не отиде на безопасно място.
Александрия впи поглед в очите й за секунда — очи, блеснали от сълзи. После кимна само веднъж, излезе, затвори здраво вратата и бързо се отдалечи.
Метела я слушаше как си отива и усещаше как всичките й години натежават на раменете й. Завидя на способността на младите да започват отново, без да хвърлят поглед назад към старото. Погледна опустелия си ехтящ дом. Голямата къща и градините най-накрая бяха съвсем празни.
Как можеше Марий да не е тук? Странна мисъл. Толкова често отсъстваше, когато отидеше на дълги кампании, но винаги се връщаше, пълен с живот, духовитост и сила. Мисълта, че вече няма да се върне при нея, беше грозна рана, която тя не искаше да разврежда. Толкова лесно беше да си представи, че той е някъде с легиона си, покорява нови земи и гради огромни акведукти за чуждестранни царе. Щеше да заспи и когато се събудеше, ужасната болка в нейния свят щеше да си е отишла и Марий щеше да е тук и да я прегърне.
Подуши пушека във въздуха. След нападението на Сула в града бяха избухнали пожари — необезпокоявани се прехвърляха от къща на къща и от улица на улица. Още не бяха стигнали до каменните домове на богатите, но огънят, бушуващ в Рим, щеше в крайна сметка да унищожи всичко, да натрупа купчини пепел, докато от мечтите не остане нищо.