— И ние имаме същия проблем.
— Но нашето не е и наполовина толкова лошо. Ако пробият, то ще е насред града, където лесно могат да бъдат обградени и отрязани. Ние още контролираме по-голямата част от града. Ако пробием линията им, ще попаднем право в сърцето на тяхната територия.
— Където са техните хора, Урс. Не съм убеден, че планът ти ще даде резултат — продължи мъжът.
Урс го изгледа.
— Как се казваш?
— Бар Галиен.
— Чу ли какво извика Марий, преди да го убият?
Мъжът се изчерви.
— Чух.
— И аз го чух. Ние защитаваме града и неговите обитатели от незаконен нашественик. Моят командир е мъртъв. Временно поех командването, докато преодолеем кризата. Ако нямаш да добавиш нещо полезно, предлагам да изчакаш навън, а аз ще ти кажа кога сме свършили. Ясно ли е?
Макар че гласът му остана спокоен и любезен през целия разговор, всички мъже в стаята чувстваха гнева, който се излъчваше от него като физическа сила. Трябваше им малко смелост, за да не отстъпят.
Бар Галиен тихо каза:
— Искам да остана.
Урс го потупа по рамото и продължи:
— Ще съсредоточим всички копиеметци и стрелци с лък ето на тези две точки точно след един час. Ще ги ударим с всичко, което имаме, и после две центурии ще нападнат тяхната отбрана по мой сигнал. Ще водя атаката през стария пазар, защото добре го познаваме. Бар Галиен ще води другите. Имате ли въпроси?
Край масата се възцари тишина. Галиен погледна Урс в очите и кимна.
— Съберете легионерите. Нека накараме стареца да се гордее. Бойният вик е „Марий“. Сигналът ще бъде три кратки изсвирвания. Точно след един час.
Сула стоеше пред окървавените задъхани мъже. От стоте, които беше изпратил преди няколко часа, само единадесет се бяха върнали да докладват, и до един бяха ранени.
— Подвижните отряди имаха само частичен успех — каза един войник; олюляваше се от изтощение и едва си поемаше дъх. — Нанесохме много вреди през първия час и убихме повече от петдесет врагове в отделни схватки. Където беше възможно, ги хващахме поединично или на двойки и ги обезвреждахме, както ни заповяда. После сигурно вестта се е разнесла и те започнаха да ни преследват по улиците. Който и да ги командва, сигурно познава града много добре. Опитахме да се качим по покривите, но там имаше хора да ни чакат.
Той спря да си поеме дъх и Сула нетърпеливо зачака да се успокои.
— Видях няколко мъже да падат повалени от жени и деца, които излизаха от къщите с ножове. Бойците се колебаеха дали да убиват цивилни и бяха насечени на парчета. Моят отряд бе разбит от група от Първородните, които си бяха свалили броните и носеха само мечове. Притиснаха ни в една уличка.
— От самото начало беше ясно, че подвижните групи ще нанасят само ограничени вреди — каза Сула. — Надявах се да посеем страх и хаос, но като че ли сред Първородните има остатъци от някаква дисциплина. Някой от помощниците на Марий трябва да е поел тактическото командване. Ще иска да нанесе бърз ответен удар. Твоите хора видяха ли някакви такива признаци?
— Да. Не знам кога и къде ще нападнат, но скоро пак ще има сражение.
— Не биваше да струва живота на осемдесет от моите хора, но е достатъчно полезно. Отивайте при хирурзите… Центурионе! — извика той на стоящия наблизо мъж. — Всички войници на барикадите! Те ще се опитат да пробият. Утроете броя на хората по линията.
Центурионът кимна и нареди на вестоносците да отнесат вестта на постовете по линията.
Изведнъж небето почерня от облак стрели — жилещ и бръмчащ облак смърт. Сула ги загледа как падат. Стисна юмруци, стисна и зъби. Мъжете около него се хвърлиха да се прикрият, но той остана изправен, с блеснали очи.
Стрелите заваляха около него, но без да го докоснат. Той се огледа и се изсмя на пълзящите си съветници и офицери. Един беше на колене, дърпаше стрелата, забила се в гърдите му, и плюеше кръв. Други двама се взираха в небето с изцъклени очи.
— Добро предзнаменование, не мислите ли? — каза Сула с усмивка.
Някъде далеч в града един рог изсвири три пъти кратко и в отговор се надигна рев. Сула чу едно име да се надига над шума и за момент се усъмни.
— Ма-рий! — ревяха легионерите.
И се приближаваха.
Глава 32
Александрия заблъска по вратата на малкото златарско магазинче. Трябваше да има някой вътре! Знаеше, че Табик може да е напуснал града като много други, и мисълта, че просто може да привлече внимание към себе си, я накара да пребледнее. Нещо изскърца в уличката наблизо — стори й се като отваряне на врата.