— Табик! Аз съм, Александрия! Богове! Отвори!
Отпусна ръка, задъхана. Чу викове, все по-наблизо, и сърцето й заби диво.
— Хайде, хайде — прошепна тя.
И изведнъж вратата се отвори и Табик излезе ядосан, стиснал един сатър. Щом я видя, гневът му поутихна.
— Влизай, момиче. Зверовете са излезли навън.
И огледа улицата. Тя изглежда пуста, но му се струваше, че нечии очи го наблюдават.
Александрия влезе и едва не припадна от облекчение.
— Метела… ме изпрати. Каза…
— Няма нищо, момиче. Ще обясниш по-късно. Жената и децата са горе, приготвят ядене. Върви при тях. Тук си в безопасност.
Тя спря и се обърна към него. Не можеше да се сдържа повече.
— Табик, имам документите и всичко необходимо. Аз съм свободна!
Той я погледна и се усмихна.
— Ти винаги си била свободна. Качвай се горе, че жена ми ще почне да ревнува.
В наръчниците по бойно изкуство не се казваше нищо за нападение срещу барикада, вдигната насред улицата, така че Урс Ферит просто изрева името на мъртвия си пълководец и се хвърли през купчината счупени носилки и врати право към неприятелската армия. Двеста мъже напираха зад гърба му.
Урс заби меча си в първото попаднало му гърло — насмалко не го посякоха, — смъкна се по неустойчивата барикада и се стовари върху някого. Беше възнаграден с радващо слуха му хрущене на кости.
Хората му бяха навсякъде около него, сечаха и мушкаха, за да си пробият път. Урс не знаеше доколко се справят и колко от тях са ранени или вече мъртви. Знаеше само, че врагът е пред него и мечът е в ръката му. Изрева и отсече ръката на един войник от рамото, докато той вдигаше щита си да отбие удара. Грабна щита от ръката, която го изпусна, и изблъска с него двама души от пътя си.
Единият успя да го рани и той усети по краката му да плъзва топлина, но не й обърна внимание. Бяха повалили противниците зад барикадата, но в дъното на улицата се появиха още. Урс се втурна натам, разбрал какво значи да си подивял боец в някое от дивите племена, които римляните бяха покорили. Беше странна свобода. Нямаше болка, само радост — и никакъв страх или изтощение.
Още бойци западаха под меча му. Първородните вървяха напред и сееха смърт.
— Господарю! Страничните улички! Пристигат подкрепления!
Урс едва не отърси ръката, която го дърпаше, но навикът надделя.
— Много са. Назад, момчета! Засега убихме доста.
Вдигна триумфално меча си и се затича назад, към барикадата.
Пътьом отбелязваше колко бойци е загубил Сула. Повече от сто, доколкото можеше да прецени.
Тук-там виждаше познати лица. Един-двама стенеха и той се изкуши да спре, но чу зад себе си тропота на подковани сандали и разбра, че трябва да прехвърлят барикадата или поне да опрат гърбовете си в нея.
— Давайте, момчета! Ма-рий!
Всички отговориха на вика и затичаха по-бързо. От върха на барикадата Урс погледна назад и видя как повалиха и стъпкаха най-бавния от хората му. Стрелците му стреляха над главите на неговите хора и повалиха още врагове. Урс се изсмя, спусна се по барикадата и продължи да тича, отпуснал меча във вече изтощената си ръка.
Клекна в някакъв портик и се задъха, подпрял ръце на коленете си.
От бедрото му течеше кръв. Усещаше лекота в главата и само измърмори нещо неясно, когато две здрави ръце го вдигнаха и го повлякоха по улицата.
— Не бива да спираш тук, господарю. Стрелците ще ни прикриват, поне докато имат стрели. Трябва да изминем още една-две пресечки. Хайде, господарю, тичай.
Чуваше думите, но не беше сигурен дали им отговаря. Къде беше изчезнала енергията му? Крака му сякаш го нямаше. Надяваше се, че Бар Галиен ще има същия успех като него.
Бар Галиен лежеше в собствената си кръв. Мечът на Сула бе опрян в гърлото му. Знаеше, че умира, и се опита да заплюе Сула, но в устата му нямаше достатъчно плюнка. Хората му се бяха натъкнали на центурия с пресни подкрепления зад барикадата и бяха разбити само след минути яростна борба — просто враговете се оказаха много повече. Линията на Сула изобщо не беше рехава.
Бар се усмихна на себе си; зъбите му бяха в кръв. Знаеше, че Сула може бързо да извика подкрепления. Жалко, че нямаше възможност да каже това на Урс. Надяваше се, че той ще се справи по-добре от него, иначе легионът отново щеше да остане без водач. Прекалено смело беше да атакуват, но пък твърде много от легиона бяха загинали в онзи ужасен първи ден на смут и екзекуции. Е, Урс би трябвало да знае, че Сула ще получи подкрепление.
— Мисля, че е мъртъв, господарю — чу нечий глас.