Чу и гласа на Сула да отговаря:
— Жалко. Има странно изражение. Искаше ми се да го питам какво ли си мисли.
Урс изръмжа на центуриона, който се опитваше да му помогне да се изправи. Кракът го болеше, беше ранен и в рамото, но не искаше никой да му помага.
— Никой ли не се върна? — попита той.
— Изгубихме и двете центурии. Хората на Сула получиха подкрепление точно преди да ги нападнем. Изглежда, тази тактика няма да проработи пак.
— Значи съм имал късмет — изсумтя Урс.
Никой не смееше да го погледне в очите. Наистина, беше имал късмет да нападне точно там, където противникът беше по-малоброен. Бар Галиен сигурно би се изсмял, ако можеше да види, че е излязъл прав. Срамота, че не можеше да го почерпи едно питие.
— Имаш ли още някакви заповеди? — попита центурионът.
Урс поклати глава.
— Още не. Но ще имам, когато разбера какво ни е положението.
— Но… — поколеба се младият мъж.
— Какво има?
— Някои предлагат да се предадем. Силата ни е намаляла наполовина, а Сула има канали за подкрепления, които стигат чак до морето. Не можем да победим и…
— Да победим ли? Кой е казал, че ще побеждаваме? Още когато видях Марий да умира, разбрах, че не можем да победим. Още тогава ми стана ясно, че Сула ще пречупи гръбнака на Първородните, преди достатъчно много от тях да се съберат, за да му причинят истински неприятности. Не става въпрос да побеждаваме, момче.
Става въпрос, че се бием за право дело, следваме заповеди и отдаваме почит на живота и смъртта на един велик човек.
Огледа мъжете в стаята. Само малцина избягнаха погледа му и той разбра, че е сред приятели. Усмихна се. Как би го казал Марий?
— Човек може цял живот да чака за момент като този и никога да не го дочака. Някои просто остаряват и силите им отпадат, но така и не получават своя шанс. Ние ще умрем млади и силни и не бих искал да е другояче.
— Но може би ще успеем да излезем от града. Да се изтеглим към планините.
— Елате навън. Няма да си хабя думите за вас, бъзльовци — изръмжа Урс и изкуцука през вратата.
На улицата имаше стотина легионери, уморени и мръсни, с набързо превързани рани. Изглеждаха вече победени и тази мисъл му вдъхна необходимите думи.
— Аз съм войник на Рим!
Гласът му, дълбок и дрезгав, се разнесе над тях и гърбовете им се стегнаха.
— Всичко, което съм искал, е да си изслужа службата и да се оттегля в някое малко имение. Не исках да загубя живота си на чужда земя и да бъда забравен. Но видях, че служа при човек, който беше повече от баща за мене, повече, отколкото собственият ми баща е бил някога, видях го как умира, чух думите му и си помислих: „Урс, може би точно това е най-важното“. И може би в крайна сметка е достатъчно. Някой тук мисли ли, че ще живее вечно? Нека другите садят зеле и съхнат под слънцето. Аз ще умра като войник, на улиците на града, който обичам, като браня този град.
Сниши глас, сякаш споделяше някаква тайна. Мъжете се приближиха още по-плътно до него, още хора се присъединиха към нарастващата тълпа.
— Ще ви кажа истината. Малко неща са по-ценни от мечтите или съпругите, плътските удоволствия или дори децата. Някои неща обаче са по-ценни и именно това ни прави мъже. Животът е просто един хубав кратък ден между две дълги нощи. Смрачаването идва за всеки, дори за онези, които се борят и си мислят, че винаги ще са млади и силни.
Той посочи един възрастен войник, който разтриваше крака си.
— Тинаста! Държат ли те още краката? Мислиш ли, че възрастта ще облекчи болката в коленете ти? Защо да чакаш, докато се подгънат от слабост под тебе и по-младите те изместят? Не, приятели… Не, братя. Нека си тръгнем, докато светлината е още силна и денят е още ярък.
Един млад войник извика:
— Ще ни помнят ли?
Урс въздъхна, после се усмихна.
— Известно време, момче. Но кой днес помни героите от Картаген или Спарта? Те знаят как са завършили дните си. И това е достатъчно. Друго няма.
Младият мъж тихо попита:
— Значи не можем да победим?
— Можеш да си тръгнеш. Всички могат да си тръгнат, стига да могат да се изплъзнат от патрулите. Не си длъжен да останеш, момче.
— Знам. — Младият мъж се поколеба. — Но ще остана.
— Тогава няма защо да отлагаме неизбежното. Който иска, нека да си върви, с моята благословия. Да намери живот другаде и никога на никого да не казва, че се е бил за Рим, когато Марий е умрял. Давам ви един час. После нападаме.
Никой не си тръгна. Всички започнаха да проверяват оръжията и броните си. Неколцина го потупаха по рамото, преди да отидат да заемат позициите си. Сърцето му щеше да се пръсне от гордост.