— Добри мъже, Марий — измърмори на себе си. — Добри мъже.
Глава 33
Корнелий Сула седеше небрежно на златен трон, сложен върху мозайка от безброй черни и бели плочки. Имението му се намираше близо до центъра на Рим и беше недокоснато от размириците; истинско удоволствие беше за него да се върне тук и отново да е на власт.
Легионът на Марий се беше сражавал почти до последния човек, точно както беше предполагал. Само малцина бяха опитали да избягат, и то накрая, и Сула ги беше преследвал безмилостно. Огромни огньове горяха край стените на града — хиляди тела бяха изгаряни дни наред. Боговете нямаше как да не забележат такова жертвоприношение и щяха да спасят своя избран град — Сула беше сигурен в това.
След като огньовете изгаснеха, Рим трябваше да бъде прочистен. Нямаше стена неизцапана от мазната пепел, която се носеше във въздуха и глождеше очите на хората.
Сула беше обявил бойците от легиона на Марий за предатели, земите и именията им бяха конфискувани. Семействата им бяха извлечени на улицата от съседи, ламтящи за имуществата им, бяха екзекутирани и екзекуциите продължаваха. Това щеше да е горчив момент в славната история на седемте хълма, но какъв избор имаше той? Какъв?
Сула седеше замислен. Една робиня се приближи към него с чаша леденостуден плодов сок. Беше още рано за вино, имаше още много хора, които да осъди днес. Рим отново щеше да се издигне в слава, знаеше той, но за да се случи това, и последните приятели и поддръжници на Марий — последните врагове на Сула — трябваше да бъдат изтръгнати от плътта на града.
Той се намръщи, отпи от златната чаша и прокара пръст по подутото си око и синината на дясната си буза. Това беше най-трудната битка в живота му — кампанията против Митридат бледнееше в сравнение с нея.
Смъртта на Марий отново изпъкна в ума му, както често му се случваше напоследък. Тялото беше пощадено от пламъците. Сула смяташе да издигне статуя на Марий на един от римските хълмове. Това щеше да покаже собственото му величие — че отдава почит на мъртвия. Или просто би могъл да го хвърли в ямите заедно с останалите. Нямаше никакво значение.
Залата, в която седеше, беше почти празна. На тавана имаше изображение на Афродита, в гръцки стил. Тя го гледаше с любов — красива гола жена с увита около тялото й коса. Сула искаше онези, които се срещат с него, да знаят, че боговете го обичат. Робинята с каната стоеше на няколко крачки от него, готова да напълни чашата му. Единственият друг в залата беше палачът — стоеше наблизо с малък мангал и страшните сечива на занаята си, разположени на маса пред него. Кожената му престилка беше покрита с петна от сутрешната му работа, а имаше още какво да се върши.
Бронзовите врати, почти толкова големи, колкото онези, които пазеха сената, избумтяха под удара на нечия ръка и влязоха двама от неговите легионери: влачеха някакъв едър войник с вързани ръце и крака. Лицето му беше цялото в синини, носът му беше счупен. След войниците вървеше с пергамент в ръка един писар.
— Това е Урс Ферит, господарю — каза писарят. — Намерихме го под купчина от хората на Марий и двама свидетели го разпознаха. Той е водил предателите в съпротивата им.
Сула се изправи и даде знак на легионерите да пуснат Урс да падне. Пленникът беше в съзнание, но една мръсна кърпа, натикана в устата му, не му позволяваше да издава други звуци освен животинско сумтене.
— Отпушете му устата. Искам да го разпитам — нареди Сула и заповедта му беше изпълнена бързо и брутално: острието, което преряза превръзката, изкара прясна кръв и стон от проснатия човек. — Ти беше водачът на нападенията, нали? Нали? Хората ми казаха, че ти си поел командването след Марий. Ти ли беше?
Урс вдигна поглед към него. В очите му искреше омраза. Огледа синината на лицето на Сула и се усмихна — видяха се изпочупените му кървави зъби. Гласът му като че ли излезе от някакъв дълбок кладенец:
— Бих го направил отново.
— Аз също — отвърна Сула. — Извадете му очите и го обесете.
Кимна към палача, който извади едно нагорещено желязо от мангала — държеше го с тежки клещи. Урс се задърпа, но беше вързан здраво. Палачът безстрастно приближи желязото, за да изгори клепачите, после натисна. Чу се животински рев.
Сула допи чашата си, без да усеща вкуса на сока. Гледаше ставащото без никакво удоволствие, поздравяваше се за липсата на емоции. Знаеше, че не е чудовище, но знаеше и че хората очакват силен водач — и точно това щяха да получат. Веднага щом сенатът успееше да се събере, той щеше да се обяви за диктатор и да вземе властта на старите царе. Тогава Рим щеше да встъпи в нова ера.