Сула сви рамене.
— Може да я взема за любовница, ако се научи как да ми доставя удоволствие.
Юлий се задърпа, но не можа да се освободи и войниците го извлякоха навън. Писарят се задържа за миг на вратата.
— Господарю? Разумно ли е? Той е племенник на Марий, в края на краищата…
Сула въздъхна, взе още една чаша студен сок от подноса на робинята и каза:
— Боговете да ме пазят от хора с дребни душици. Изложих си причините. Постигнах всичко, което съм искал, и ме застрашава скука. Хубаво е да оставя няколко опасности да ме заплашват.
Погледът му се насочи към нещо далечно.
— Той е интересен младеж. Струва ми се, че в него има дори двама Мариевци.
Изражението на писаря показваше, че не разбира нищо.
— Да докарам ли следващия, консуле?
— Не, за днес свършихме. Банята готова ли е? Влиятелните сенатори ще вечерят с мене тази вечер и искам да се освежа.
Сула винаги заповядваше да загреят басейна му колкото може повече — това му действаше отпускащо. Единствените му помощници бяха две от къщните робини. Той излезе гол от водата, без изобщо да се притеснява от тях. Те също бяха голи, с изключение на златните гривни на китките и около шиите.
Беше ги избрал заради пищните им фигури и му доставяше удоволствие да им позволява да го бършат. Хубаво беше за един мъж да гледа красиви неща. Това го издигаше духовно над животните.
— Водата ме посгорещи, но се чувствам отпуснат — измърмори той, докато лягаше на дългата пейка за масажи.
Беше мека и удобна. Той затвори очи, заслушан в гласовете на двете млади жени, докато те връзваха тънките брезови клонки, отрязани тази сутрин.
Двете робини се изправиха над зачервеното му от горещата вода тяло. Държаха връзки от срязани клончета, почти като метлички, дълги три стъпки. Отначало само го галеха с тях.
Той изстена и робините спряха.
— Господарю, по-силно ли искаш? — попита плахо едната.
Устата й беше подута и нахапана от неговото внимание предната нощ, ръцете й леко трепереха.
Той се усмихна, без да отваря очи, и се протегна на пейката. Това беше прекрасно, вдъхваше сили.
— Да — отвърна Сула, почти като в сън. — Бийте, момичета, бийте.
Глава 34
Юлий стоеше с Кабера и Тубрук на пристанището. Лицето му беше студено и бледо. Сякаш като контраст, за да се подиграе с мрачните събития в живота му, денят беше топъл, направо съвършен — лек ветрец идваше откъм морето, за да донесе облекчение на пътниците. Бягството от вонящия град беше трескаво. Отначало той беше сам, на гърба на един дръглив кон, единствения, който можа да купи срещу един златен пръстен. С изкривено от отвращение лице заобиколи ямите, пълни с изгорени тела, и пое в тръс на запад, към крайбрежието.
После чу познати гласове и видя приятелите си да излизат иззад дърветата. Беше радостна среща — да се видят живи, макар че настроението помрачня, когато започнаха да споделят какво са преживели.
Тубрук, изтощен и мръсен, накратко разказа как са живели като животни по улиците, където през деня се разигравали всякакви страхотии, а през нощта ставало още по-зле. Двамата с Кабера решили да чакат една седмица край пътя, водещ към морето — надявали се, че Юлий ще успее да се освободи.
— След това — каза Кабера — щяхме да откраднем мечове и да те измъкнем с бой.
Тубрук се засмя и Юлий забеляза, че преживяното ги е сближило. Но това не повдигна духа му. Той им разказа за жестокостта на Сула и юмруците му отново се свиха от гняв. Думите излизаха сякаш сами от устата му.
— Ще се върна в Рим. Ще му отрежа топките, ако докосне жена ми — каза накрая.
— Той има колкото си иска жени в Рим, Гай — каза Тубрук. — Просто е такъв, че като забие ножа, обича и да го завърти. Баща й ще я пази, дори ще я изведе от Рим, ако има опасност. Старецът ще изправи стражите си и срещу самия Сула, ако я застраши. Знаеш го.
Юлий кимна разсеяно — не беше необходимо да го убеждават. Отначало беше решил да се опита да изведе Корнелия от Рим под прикритието на нощта, но отново бяха въвели вечерен час и движението по улиците означаваше незабавна смърт, така че се отказа. Кабера бе успял да се сдобие с някои ценни неща в дните, които беше прекарал по улиците с Тубрук. Една златна гривна, намерена в пепелта, им послужи да купят коне и да подкупят стражите. Менителниците, които Марий бе дал на Юлий, бяха за твърде големи суми, за да ги сменят извън града, и и тримата се вбесяваха, че трябва да разчитат само на няколко бронзови монети, докато държат в ръцете си цяло богатство в хартия, което обаче за момента им беше съвсем безполезно. Юлий дори не беше сигурен, че подписът на Марий ще може да им послужи, но се надяваше, че вуйчо му е помислил и за това.