Добре поне, че можеше да говори. Единият от приятелите на Светоний усилено овързваше краката на Гай с дебелата връв от конски косъм и тъкмо се канеше да го залюлее във въздуха. Какво трябваше да каже, за да ги спре? Баща му на практика нямаше особена власт в града. Семейството на майка му беше дало един-двама консули, и толкоз. Вуйчо му Марий беше влиятелен човек — поне така казваше майка му.
— Ние сме благородници — вуйчо ми Марий не е човек, на който…
Във въздуха отекна висок крясък — връвта, метната над клона, се опъна и Марк увисна във въздуха надолу с главата.
— Вържи края за ето онзи пън. Хайде сега, давай другия плужек — изкомандва Светоний с противен кикот.
Другите двама изпълняваха безпрекословно заповедите му. Нямаше смисъл да ги моли за помощ.
— Пусни ни, пъпчива жаба такава! — изкрещя Марк. Лицето му беше потъмняло от нахлулата кръв.
Гай изстена. Сега вече щяха да ги убият — беше сигурен.
— Ама че си глупак, Марк! Не биваше да споменаваш пъпките!
Светоний вдигна вежди и отвори учудено уста. Набитото момче с тъпашкото лице застина, стиснало въжето, на което висеше Марк.
— Направи грешка, плужеко. Деций, вържи и тоя и го увиси. Сега ще му пусна малко кръв.
Изведнъж светът се завъртя пред очите на Гай, той усети как въжето се опъва и ушите му зашумяха от внезапно придошлата кръв. Бавно се извъртя и видя Марк да виси точно като него — с нос, разкървавен от първия удар, който го беше проснал на земята.
— Поне ми спря кръвта от носа, Светоний. Благодаря.
Гласът на Марк леко трепереше и Гай се усмихна на храбростта му.
Когато беше дошъл да живее при тях, още много малък, Марк, разбира се, беше плах, а и беше дребен за възрастта си. Тогава Гай го разведе из имението и накрая се качиха на сеновала. Гай предложи да скочат, но видя, че ръцете на Марк треперят, и каза весело:
— Аз съм пръв, ще ти покажа как се прави. — И се спусна от върха на купата с краката напред.
Тупна долу и зачака Марк. И точно когато мислеше, че няма да го дочака, една малка фигурка се стрелна покрай него. Гай се дръпна и в същия миг Марк се сгромоляса задъхан в купчината сено.
— Мислех, че ще те е страх — каза Гай.
— Страх ме беше — призна тихо Марк, — но вече няма. Кълна се. — Мигаше учудено.
Грубият глас на Светоний нахлу в обърканите мисли на Гай:
— Приятели, за да омекне месото, трябва да го поочукаме. Започвайте. Ето така.
Замахна с тоягата към главата на Гай и го улучи в ухото. Светът стана бял, след това черен и когато Гай отвори очи, всичко се въртеше заедно с въжето, на което беше увиснал. Светоний продължаваше да брои:
— Едно, две, три… едно, две, три…
Стори му се, че чува вика на Марк. След това изгуби съзнание сред смехове и възторжени възклицания.
На няколко пъти се свестява и отново припада. Дойде в съзнание чак привечер. Дясното му око беше подуто, лицето му лепнеше от засъхнала кръв. Двамата с Марк още висяха с главата надолу и леко се полюляваха под поривите на вечерния ветрец.
— Събуди се, Марк! Марк!
Приятелят му не помръдваше. Изглеждаше ужасно. Кората от засъхнала речна кал се беше напукала и цялото му тяло беше покрито със сипкава прах, прошарена в червено. Челюстта му беше подута, над слепоочието имаше цицина. Подпухналата му лява ръка изглеждаше синьо-лилава в намаляващата светлина на деня. Гай се опита да раздвижи ръцете си, стегнати от връвта. Макар че бяха болезнено схванати, можеше да ги мърда и той започна да ги измъква от примката. Пренебрегна острата болка — трябваше да помогне на приятеля си. Трябваше да се оправят. На всяка цена. Но най-напред трябваше да се освободи.
Измъкна едната си ръка и посегна надолу към земята, но пръстите му сграбчиха само прах и мъртви листа. Нищо. Освободи и другата и започна да търси наоколо, като се залюля бавно в кръг. Да, ето един малък камък с остър връх. Сега настъпваше трудната част.
— Марк! Чуваш ли ме? Ще те освободя, не се тревожи. А след това ще убия Светоний и тлъстите му приятели.
Марк висеше мълчаливо, отворил безжизнено уста. Гай си пое дълбоко и дъх и се подготви за болката. Да се надигне, за да пререже дебелото въже само с един остър камък — това и в нормални обстоятелства щеше да е трудно, но сега, когато коремът му беше смазан от побоя, му се струваше невъзможно.
Хайде!
Надигна се и изкрещя от болка. Успя да стигне до клона и го хвана с две ръце, задъхан от усилието. Причерня му. Помисли, че сигурно ще повърне, че няма да издържи така повече от няколко мига. После полека посегна и започна да претърква въжето с камъка, като се мъчеше да не докосва мястото, където то се врязваше в месото.