Рений посрещна атаката на последния лъв, който идваше отляво. Робът, който го пазеше, беше повален от удара и атакуващият лъв се отправи към гладиатора. Лапите му нанесоха силен удар, големите черни нокти бяха досущ остриета на копия, готови да пронизват и разкъсват. Рений го удари в гърдите. Зейна рана, бликна лепкава тъмна кръв, но острието се плъзна по гръдната кост. Рений получи удар в рамото и беше чист късмет, че челюстите изтракаха там, където се намираше само допреди миг. Гладиаторът се претърколи и скочи на крака, стиснал меча си. И когато животното се обърна към него, беше готов и заби острието в подмишницата и сърцето. Силата напусна животното за миг, сякаш стоманата я беше изсмукала. Лъвът лежеше и кръвта му изтичаше в пясъка, но още беше жив и пъхтеше. Леко ръмжене излезе от кървавите му гърди, когато Рений се приближи и извади от колана си кама. Червена слюнка покапа по пясъка, докато разкъсаните дробове се мъчеха да се изпълнят с въздух.
Рений заговори тихо на животното — никой не чуваше думите му. Сложи ръка на гривата му и го потупа разсеяно, сякаш свирепият звяр беше старо любимо куче. После заби ножа в гърлото му и всичко свърши.
Тълпата си пое дъх, сякаш за първи път от часове, после се чуха смехове — напрежението започна да се разсейва. Четирима мъже лежаха мъртви на пясъка, но Рений — старият боец — още стоеше прав, макар явно да бе изтощен. Започнаха да скандират името му, но той се поклони бързо и бързо се запъти към потъналата в сенките врата, за да излезе от арената.
— Бързо го настигни, Тубрук. Знаеш най-голямата ми цена. Една година, запомни. Цяла година служба.
Управителят изчезна в тълпата, а момчетата останаха да си приказват с Юлий. Както и да е, без Тубрук, който действаше като катализатор, разговорът бързо замря. Юлий обичаше сина си, но никога не му беше харесвало да разговаря с деца. Те бъбреха като птички и не знаеха какво е приличие или сдържаност.
— Ако това, което се разправя, е вярно, той ще е суров учител. Някога нямаше равен… е, Тубрук разказва по-добре от мене.
Момчетата закимаха — щяха да накарат Тубрук да им разкаже някои подробности при първа възможност.
Когато момчетата видяха отново Рений — слизаше от коня си в застлания с камъни двор на конюшнята, — сезоните се бяха сменили и есента наближаваше. Положението му му позволяваше да язди като благородник — конник или член на сената. Момчетата бяха в плевника и скачаха в сеното. Бяха мръсни и не можеха да излязат пред гостенина, затова надничаха към него иззад ъгъла. Тубрук дойде да го посрещне и да поеме юздите и Рений се огледа наоколо.
— Ще те приемат веднага след като се освежиш от пътя.
— Не съм яздил и две левги. Не съм нито мръсен, нито потен като животно. Заведи ме сега или сам ще си намеря пътя — изръмжа старият боец и се намръщи.
— Виждам, че откакто работихме заедно, не си загубил и частица от чара и непринудеността на маниерите си.
Рений не се усмихна и за секунда момчетата очакваха да последва или удар, или гневен отговор.
— А аз виждам, че още не си се научил на почитание към по-възрастните. Очаквах нещо повече.
— Всички тук са по-млади от тебе.
Рений като че ли замръзна за секунда, после премигна бавно.
— Да не искаш да изтегля меча?
Тубрук мълчеше. Марк и Гай чак сега забелязаха, че той също носи меча си.
— Искам само да ти напомня, че съм натоварен да управлявам имението и че съм свободен също като тебе. Нашето споразумение е от полза и за двама ни — тук никой на никого не прави услуга.
Рений се усмихна.
— Прав си. Заведи ме при господаря на къщата. Бих искал да се запозная с човека, който наема на работа такива интересни хора.