Започна да се измъква полека, почти се влачеше към брега. Подутият му корем изглеждаше огромен във водата, сякаш издут отвътре. Когато излази на брега и легна на твърдата земя, изпита направо екстаз. Разтрепери се спазматично. Жълта жлъчка бликна от устата му и се смеси с черната кал. Нощта беше тиха и той се усещаше така, сякаш току-що е изпълзял от гроб.
Зората го завари там. Една сянка бе запречила бледото слънце. Рений стоеше намръщен — не на Марк, а на дребното пребледняло момче, което още седеше във водата със затворени очи и посинели устни. Марк видя внезапен тревожен спазъм да сгърчва желязното лице на стария гладиатор.
— Момче — извика един глас, който вече бяха намразили. — Гай!
Течението люлееше фигурата във водата. Отговор не последва.
Един мускул заигра по челюстта на Рений и старият войник влезе във водата почти до кръста. Посегна, извади момчето като кученце и го метна на рамото си. Очите на Гай се отвориха с внезапно движение — но не виждаха нищо. Когато старецът мина покрай него с товара си, явно запътил се към къщата, Марк се надигна и закуцука след него.
Зад тях Тубрук стоеше в сенките на противоположния бряг, скрит зад листата, както беше стоял цяла нощ. Очите му бяха присвити и студени, също като водата.
У Рений като че ли бушуваше някакъв постоянен гняв. След месеци обучение момчетата не го бяха виждали да се усмихва, освен когато им се подиграваше. В лошите дни потъркваше врата си, викаше им сърдито и създаваше впечатлението, че всеки момент ще избухне. Най-зле беше под обедното слънце, когато лицето му се наливаше с кръв от раздразнение и при най-леката грешка.
— Дръжте камъните право пред себе си! — излая той на Марк и Гай, докато те се потяха в горещината.
Задачата този следобед беше да стоят с протегнати пред себе си ръце и да държат по един камък, голям колкото юмрук. Отначало беше лесно.
Раменете на Гай го боляха и той усещаше, че ръцете му отслабват. Опита се да напрегне мускулите си, но те като че ли не искаха да му се подчиняват. Изпотен, той загледа как камъкът се снижава на около педя и усети внезапна болка в корема, когато Рений го шибна с камшика си. Ръцете му трепнаха, мускулите му се сгърчиха от болка. Той се съсредоточи върху камъка и прехапа устни.
— Няма да го оставяш да се спуска. Болката е добре дошла. Няма да го оставяш да пада.
Гласът на Рений се разнасяше над главите им като сурово скандиране. За четвърти път момчетата изпъваха пред себе си ръце, и всеки път беше по-трудно. Рений ги оставяше да почиват само минута, за да отпуснат болящите ги ръце, преди да чуят заповедта отново да ги вдигнат.
— Стига — каза Рений и ги загледа как бавно отпускат ръце, готов да ги удари с камшика.
Марк дишаше тежко и Рений изкриви устни.
— Ще дойде време, когато ще мислите, че не можете да понесете болката, а животът на много хора ще зависи от това. Може да държите въже, по което се катерят други, или да вървите четиридесет мили с пълно бойно снаряжение, за да спасите приятелите си. Слушате ли ме?
Момчетата кимнаха; опитваха се да не пъхтят от изтощение; бяха доволни, че той говори, вместо да им заповяда отново да вдигнат камъните.
— Виждал съм мъже да вървят, докато паднат и умрат, падат на пътя, а краката им още се мъчат да ги вдигнат. Погребваха ги с почести. Виждал съм мъже от моя легион да се движат във формация, държейки червата си, за да не се разпилеят. Погребваха ги с почести.
Направи пауза, за да подчертае думите си, и се плесна по тила, сякаш нещо го беше ужилило.
— Ще има моменти, когато просто ще искате да седнете и да се предадете. Когато тялото ви казва, че всичко е свършено, а духът ви е слаб. Това е лъжа. Диваците и животните се пречупват, но ние продължаваме. Мислите ли, че сте готови? Ръцете болят ли ви? Казвам ви, че ще вдигнете този камък още дванадесет пъти през този час и ще го задържите. А и още дванадесет, ако някой остави камъка да се спусне повече от една педя.
Една робиня миеше стената близо до тях. Не вдигаше поглед към момчетата, макар че понякога трепваше леко, когато старият гладиатор изръмжеше някоя команда. Гай видя, че и тя изглежда изтощена, но забеляза и че е привлекателна, с дълга тъмна коса и свободна дреха. Лицето й беше ясно, с тъмни очи и плътни устни, стиснати съсредоточено. Май се казваше Александрия.