Рений говореше и говореше. Робинята се наведе, за да потопи парцала в кофата, и се изправи, за да го изстиска. Ризата й се отвори и Гай видя как гладката кожа на шията й продължава към меките извивки на гърдите. Помисли си, че може да надникне и по-надолу, чак до корема, и си представи как зърната й леко се отъркват в плата.
В този момент Рений беше забравен, въпреки болката в ръцете.
Старецът спря да говори и се обърна да види какво разсейва момчетата. Изръмжа, когато видя робинята, отиде до нея с три бързи крачки и я стисна за ръката така, че тя изпищя. После изрева гневно:
— Аз обучавам тези деца на нещо, което ще спаси живота им, а ти тук си развяваш циците като евтина уличница!
Девойката се присви и се дръпна, но той не я пусна.
— Ама аз… — почна тя объркана, но Рений изръмжа и я хвана за косата.
Тя стисна очи от болка. Той я извъртя с лице към момчетата.
— Не ме интересува дали зад гърба ми има хиляда като тази. Аз ви уча да се съсредоточавате.
После с един рязък ритник подсече краката й и тя падна. Без да пуска косата й, Рений вдигна камшика с другата си ръка и започна да я бие, като повтаряше гневно:
— Няма да разсейваш момчетата, докато ги уча… Няма да разсейваш…
Накрая я пусна. Тя плачеше. Изпълзя малко по-нататък, надигна се и с хлипане избяга.
Марк и Гай бяха слисани. Рений се обърна към тях и ги изгледа убийствено.
— Затваряйте си устата, момчета. Това не е игра. Ще ви направя достатъчно твърди да служите на републиката, след като аз умра. Няма да позволя никаква слабост. Сега вдигнете камъните и ги дръжте, докато не кажа да ги свалите.
Още веднъж момчетата протегнаха ръце напред, без да се осмелят дори да се погледнат.
Вечерта, когато имението утихна и Рений потегли за града, Гай отложи обикновеното си изпотено сгромолясване в съня, за да посети отделението за роби. Усещаше се виновен и се оглеждаше за сянката на Тубрук, макар че не би могъл да обясни защо.
Домашните роби спяха под един покрив със семейството в едно крило с най-обикновени стаи. Това не му беше съвсем познат свят, затова беше нервен — вървеше по тъмните коридори и се питаше дали трябва да почука на вратата и да я извика по име — ако наистина се казваше Александрия.
Намери я да седи на ниския праг пред една отворена врата. Изглеждаше потънала в мисли и той леко се прокашля. Тя трепна уплашено, после го погледна, без да се надигне от пода. Беше измила праха от деня и кожата й беше гладка и бяла под вечерната светлина. Косата й беше вързана с кърпа, очите й бяха широко отворени.
— Александрия ли се казваш? — попита той тихо.
Тя кимна, после наведе глава.
— Дойдох да се извиня за днес. Зяпах те, докато работеше, и Рений помисли, че ни разсейваш.
Тя стоеше съвсем притихнала, без да вдига очи от пода. Мълчанието се проточи и той се изчерви — не знаеше как да продължи.
— Виж, съжалявам. Той беше жесток.
Тя пак не каза нищо. Мислите й бяха болезнени, но това беше синът на господаря. „Аз съм робиня — искаше й се да каже, — всеки ден е болка и унижение. Нямаш какво да ми кажеш“.
Гай изчака още няколко мига и си тръгна. Искаше му се да не беше идвал.
Александрия го гледаше как се отдалечава, гледаше уверената му походка и нарастващата сила, която Рений изваждаше на бял свят. Щеше да стане също така зъл като стария гладиатор, когато пораснеше. Беше свободен и римски гражданин. Състраданието идваше от младостта му, а то бързо изгаряше в двора за обучение. Лицето й се зачерви от гняв, който тя не се осмеляваше да покаже. Малка победа беше да не му отговори, малка, но много скъпа за нея.
На всеки три месеца Рений даваше отчет за напредъка на обучението. Вечерта преди уречения ден бащата на Гай се върна от градския си дом и прие доклада на Тубрук за състоянието на имението. Видя се с момчетата и прекара няколко минути насаме със сина си. Сутринта момчетата щяха да спят малко по-дълго, благодарни за краткото пропукване в рутината на дните.
Първият доклад на Рений беше отчайващо кратък.
— Положихме начало. И в двамата има дух — каза само Рений.
След дълга пауза Юлий разбра, че няма да последва друг коментар.
— Слушат ли те? — попита, позачуден от липсата на информация.
Заради това ли беше платил толкова много злато?
— Разбира се — отговори Рений. Изглеждаше озадачен от въпроса.
— Ами… значи са обещаващи? — продължи Юлий; не искаше да позволи разговорът да тръгне като предишния, но отново му се стори, че се обръща към някой от бившите си учители, а не към човек, на когото плаща.