Потърка наболата си брада.
— Къде да търся сигурност за съпругата и сина си? Вълка ли да допусна в къщата си, или змията?
Отговори му само тишината и той бавно поклати глава. Стана и пак целуна Аврелия — за миг си представи, че ако очите й се отворят, ще го погледне жена, която познава. Излезе тихо и полека затвори вратата.
Когато Тубрук застъпи на смяна, последните свещи вече догаряха и стаите бяха тъмни. Юлий още седеше на стола си, но очите му бяха затворени, гърдите му се вдигаха и спадаха равномерно, той лекичко похъркваше. Тубрук кимна, доволен, че господарят му ще си почине поне малко.
На сутринта Юлий закуси с двете момчета — хляб, плодове и билков чай. Потискащите мисли от предния ден бяха оставени настрана и той седеше изправен, с ясен поглед.
— Изглеждате здрави и силни — каза той на момчетата. — Рений прави от вас прекрасни младежи.
Двамата се спогледаха и се усмихнаха.
— Рений каза, че скоро ще сме готови да ни обучава на бой. Доказахме, че можем да издържаме на студ и горещина, започнахме да откриваме кои са силните и слабите ни места. Всичко това е вътрешно, той казва, че то е подготовката за външните умения.
Гай говореше оживено, ръцете му леко се движеха в такт с думите.
Двете момчета явно бяха станали по-самоуверени и Юлий усети моментна тъга, че не може да ги гледа как растат. Погледна сина си и се запита дали някой ден няма да срещне в негово лице непознат човек.
— Ти си мой син. Рений е обучавал мнозина, но никога мое дете. Мисля, че ще го изненадаш.
Юлий погледна невярващото лице на Гай — знаеше, че момчето не е свикнало да го хвалят и да му се възхищават.
— Ще се опитам. Марк също ще го изненада, надявам се.
Юлий не погледна другото момче, макар да усещаше, че то го гледа. И сякаш Марк го нямаше, отговори натъртено, така, че думите му да се запомнят, раздразнен от опита на Гай да измести разговора към приятеля си.
— Марк не е мой син. Ти носиш навсякъде моето име и репутацията ми. Само ти.
Гай наведе глава смутено — не можеше да издържи странно настойчивия поглед на баща си.
— Да, татко — измърмори той и продължи да се храни.
Понякога му се искаше да има братя и сестри, с които да си играе и с които да носи товара на бащините си надежди. Разбира се, не би им дал имението, то беше само негово и винаги щеше да е така, но от време на време чувстваше този натиск като неудобна тежест. Особено когато майка му беше тиха и спокойна и му говореше утешително, че не й били дадени други деца освен него и че той бил съвършен пример за син. Често му казваше, че искала да има дъщери, на които да предаде женската си мъдрост, но че треската, от която преболедувала след раждането му, й отнела тази възможност.
Рений влезе в топлата кухня. Беше с червена войнишка туника и къси панталони, които свършваха до прасците, опънати над почти неприлично огромни мускули — наследство от живота като пехотинец в легиона. Въпреки възрастта си изглеждаше, че прелива от здраве и жизненост. Спря пред масата, с изправен гръб, с блеснали, заинтересовани очи.
— С твое позволение, господарю, слънцето върви нагоре и момчетата трябва да пробягат пет мили, преди да се е издигнало над хълмовете.
Юлий кимна. Двете момчета бързо станаха и зачакаха да ги освободи.
— Вървете… упражнявайте се добре — каза той и се усмихна.
Синът му нямаше търпение да тръгне, а другият — в тези тъмни очи и вежди имаше още нещо. Гняв? Не, гневът си беше отишъл. Момчетата изтичаха навън и двамата мъже останаха сами. Юлий махна към масата.
— Чух, че смяташ скоро да почнеш да ги обучаваш на бой.
— Още не са достатъчно здрави. Може да не е тази година, но аз в края на краищата не съм им учител по гимнастика.
— Значи не искаш да продължиш обучението им, след като изтече едногодишният ти договор? — каза Юлий с надеждата небрежният му тон да прикрие факта, че това силно го интересува.
— Следващата година ще се оттегля на село. И няма вероятност тези планове да се променят.
— Значи тези двамата ще бъдат последните ти ученици, последното ти завещание към Рим — отвърна Юлий.
Рений замря за миг. Юлий го гледаше съвсем спокойно.
— За това си струва да се помисли — каза накрая старият гладиатор, после се обърна и излезе в сивото утро.
Зад гърба му Юлий се усмихна широко.
Глава 6
— Като офицери вие ще яздите в битка, но силата ви не е в конните схватки. Вярно, ние използваме конницата за бързи смазващи атаки, но именно пехотинците от двадесет и осемте легиона пречупват врага. Всеки от сто и петдесетте хиляди легионери, които имаме на бойното поле, във всеки момент, всеки ден може да извърви тридесет мили с пълно снаряжение и екипировка, равни на една трета от теглото му. И може след това да влезе в бой с врага без слабост и без оплаквания.