Рений нямаше време да говори. Отчаяно се защитаваше, на лицето му за миг се изписа смайване, после то отново застина в гладиаторската си маска. Марк се движеше грациозно и уверено и беше твърде бърз, за да му устои, същински роден боец.
Старецът едва отбиваше ударите; чуваше звънтенето на метала, тялото му се движеше и реагираше без съзнателна мисъл. Умът му сякаш бе откъснат от боя.
Мислите му проговориха със сух глас: „Какъв стар глупак съм. Този може би е най-добрият, когото съм учил, но убих другия — ударът беше смъртоносен“.
Лявата му ръка увисна — раменният мускул беше прерязан. Болката го удари като с чук и той усети как в него нахлува внезапно изтощение, все едно годините най-накрая го бяха надвили. Това момче никога не се бе движило по-бързо — сякаш това, че виждаше приятеля си да умира, беше отворило в него някакви врати.
Рений усети как силата му го напуска — с отчаяна въздишка. Толкова много противници беше виждал в това състояние — когато духът вече не може да крепи плътта. Вдигна безсилно очуканото острие на меча, за да отбие удара… последния удар.
— Спри или ще умреш — чу се нов глас, тих, но сякаш изпълнил целия двор и къщата.
Марк не спря. Беше научен да не реагира на заплахи и дразнения и никой нямаше да му отнеме този удар. Напрегна се, за да забие меча.
— Ще те прострелям, момче. Пусни меча.
Рений изгледа Марк в очите и видя там проблясък на лудост. Знаеше, че момчето ще го убие… а после лудостта изчезна и разумът се върна.
Въпреки жегата Рений си помисли, че дворът е студен. Гледаше как Марк се отдръпва извън обсега му и как се обръща, за да погледне новодошлия. Рений никога не бе усещал такава увереност, че смъртта му ще дойде след миг.
А после видя лък, опънат, видя и стрелата. Старецът, по-стар от него, държеше лъка, без ръцете му да трепнат. Беше с груба кафява туника; усмивката му разкриваше няколкото зъба, останали в устата му.
— Днес никой няма да умира тук. Остави оръжието и ми позволи да повикам лекари и да поръчам студени напитки.
Действителността изведнъж се втурна обратно в Марк. Мечът падна от ръката му.
— Приятелят ми е ранен! Може да умре. Трябва му помощ. Рений се отпусна на едно коляно; нямаше сили да се изправи.
Мечът падна от безчувствените му пръсти; червеното петно около него се разшири, когато той сведе глава. Марк мина покрай него, без да го погледне, и клекна до Гай.
— Апендиксът му е разкъсан — каза непознатият старец над рамото му.
— Значи е мъртъв. Лекарите не могат да му помогнат.
— Аз мога. Повикай робите да внесат момчето вътре. Донесете ми превръзки и гореща вода.
— Лечител ли си? — попита Марк и се вгледа с надежда в очите на непознатия старец.
— Понаучих това-онова, докато пътувах. Положението не е безнадеждно.
Марк го погледна в очите, после бързо отмести очи и кимна, сякаш на себе си. Вярваше на непознатия старец, но не знаеше защо.
Рений се отпусна по гръб; гърдите му едва се повдигаха. Изглеждаше точно, какъвто си беше — стар жилав мъж, твърд, но крехък под римското слънце. Видя, че Марк го гледа, и се помъчи да се надигне. Потрепери от слабост.
Марк усети как една позната ръка притиска рамото му и отпъди яростта, която беше почнала пак да се надига. Обърна се и видя Тубрук — лицето му беше потъмняло от гняв. Ръката на бившия гладиатор леко потрепваше.
— Успокой се, момче. Боят свърши. Пратих да повикат Луций.
— Ти… си видял? — заекна Марк.
Тубрук стисна рамото му още по-силно.
— Край, всичко свърши. Надявах се, че ще го убиеш. Но не и сега — изсумтя той и кимна към Рений. После се обърна към непознатия старец и попита студено: — Кой си ти? Да не си разбойник? Влязъл си в чужд дом.
Старецът полека се изправи и го погледна спокойно.
— Пътник съм, скитник.
— Ще умре ли? — прекъсна го Марк.
— Няма да е днес, както ми се струва — отвърна старецът. — Не и след като съм тук. Нима не съм гост на този дом?
Марк премига объркано. Спокойните разумни думи на стареца като че ли уравновесиха все още бушуващата болка и гняв в него.
— Не знам името ти — каза той.
— Казвам се Кабера — изрече бавно старецът. — Сега се успокой, ще ви помогна.
Глава 7
Гай се свести от гневни гласове. Главата му бумтеше, всички кости го боляха. Болеше го и коремът, ниско долу, на вълни. Устата му беше суха, не можеше да говори, не можеше и да държи очите си отворени. Тъмнината беше мека и червена. Той се опита да се гмурне в нея.