— Отстраних спукания апендикс и свързах прекъснатите съдове. Изгубил е много кръв и ще трябва доста време, за да се възстанови, но той е млад и силен.
Непознат глас… явно някой лекар. Гай не разбра, а и не го интересуваше. Щом нямаше да умре, просто можеха да го оставят да оздравява.
— Лекарят на жена ми казва, че си измамник.
Без съмнение това беше гласът на баща му.
— Той не би оперирал подобна рана, така че ти нищо не губиш, нали? И друг път съм рязал апендикс, не е смъртоносна операция. Единственият проблем, е, че ще го хване треска, с която той трябва да се пребори сам.
— Казвали са ми, че винаги е фатално. Апендиксът се подува и се пръсва. Не може да бъде отрязан, все едно отрязваш пръст.
Гласът на баща му прозвуча уморено, поне така му се стори на Гай.
— Въпреки това аз съм го правил. Превързах и стареца. И той ще се оправи, макар че никога повече няма да се бие с това увредено ляво рамо. Всички ще оживеят. А сега трябва да спиш.
Гай чу стъпки да прекосяват стаята му и усети топлата суха длан на баща си на хладното си чело.
— Той е единственото ми дете, как мога да заспя, Кабера? Ти би ли спал, ако беше твоето дете?
— Бих заспал като бебе. Направихме всичко, което можахме. Аз ще продължа да го гледам, но ти трябва да си починеш.
Другият глас изглеждаше любезен, но не с подмилкващата се интонация на лекарите, които се грижеха за майка му. Имаше следа от чуждестранен акцент, някакъв напевен ритъм.
Гай отново потъна в съня, сякаш на гърдите му се беше спуснала тъмна тежест. Дочуваше гласовете сякаш много отдалеч, докато потъваше и изплуваше от трескавото си бълнуване.
— Защо не затвори раната с шевове? Виждал съм много рани от оръжие, но ние ги затваряме и превързваме…
— Точно затова гъркът не хареса моите методи. Раната трябва да има отвор, откъдето да се отцежда гнойта, защото ще се събере гной, когато треската се усили. Ако я затворя плътно, гнойта няма накъде да изтича и ще отрови плътта му. Тогава той със сигурност ще умре, както повечето хора с такива рани. А моят метод ще го спаси.
— Ако умре, лично ще ти отрежа апендикса.
Чу се тих кикот и няколко думи на чужд език, които отекнаха в замаяния мозък на Гай.
— Доста време ще ти отнеме, докато го намериш. Ето, виж тук белега — баща ми ми махна апендикса преди много години, с дренаж.
Бащата на Гай каза твърдо:
— Тогава ще повярвам на преценката ти. И имаш моята благодарност и нещо повече, ако оживее.
Една хладна ръка докосна челото на Гай и той се събуди. Взря се в две сини очи, греещи ярко сред кожата с цвета на орехово дърво.
— Казвам се Кабера, Гай. Хубаво е, че те срещнах в този момент от живота ти. Пътувам, изминал съм много от вашите левги. Пристигнах тук точно когато имаше нужда от мене и това може да ме накара да повярвам в боговете. Нали така?
Гай не можеше да отговори. Езикът му беше надебелял и неподвижен. Сякаш прочел мислите му, старецът поднесе към устните му плитка купа с вода.
— Пийни. Треската отнема влагата от тялото ти.
Няколко капки вода се плъзнаха в устата му и Гай се закашля и отново затвори очи. Кабера погледна момчето и въздъхна. Огледа се да види дали са сами и сложи костеливите си стари ръце върху раната около тънката дървена тръбичка, която още пропускаше жълтеникава течност.
От ръцете му избликна топлина — Гай я чувстваше дори в съня си. Усети гореща вълна да се разлива в гърдите му, да се утаява в дробовете и да изгонва течността оттам.
Топлината ставаше все по-силна, почти болезнена… и Кабера дръпна ръцете си и задиша остро и накъсано.
Гай отново отвори очи. Беше твърде слаб, за да помръдне, но вече нямаше усещането, че дробовете му са пълни с течност. Пак можеше да диша.
— Какво направи? — прошепна той.
— Помогнах ти малко. Трябваше ти малко помощ въпреки всичките ми умения на хирург.
Старото лице беше дълбоко набраздено от изтощение, но очите все така грееха между дълбоките бръчки. Костеливата ръка отново се притисна към челото на Гай.
— Кой си ти? — прошепна момчето.
Старецът сви рамене.
— И аз още се мъча да си отговоря на този въпрос. Бил съм просяк, бил съм и селски кмет. Мисля за себе си като за търсач на истина, нова истина за всяко място, което достигна.
— Можеш ли да помогнеш на майка ми?
Кабера въздъхна.
— Не, Гай. Болестта е в ума й или може би в душата й. Мога донякъде да облекча физическите болки, но нищо повече. Съжалявам. Сега заспивай, момче. Сънят е истинският лечител, не аз.