— Как е Марк? — попита Гай.
— Няма търпение да дойде да те види. Опитай се да го убедиш, че не е виновен. Казва, че трябвало да те накара да му отстъпиш реда си да се бие пръв, но…
— Аз взех решението и не съжалявам за това. В края на краищата нали съм жив.
— Не се възгордявай — изсумтя Тубрук. — Човек може дори да повярва в силата на молитвите, като види, че оживяваш от такава рана. Ако не беше Кабера, сега нямаше да говориш с мене. Дължиш му живота си. Баща ти се опитва да го накара да приеме някаква награда, но той не приема нищо освен храна и питие. Още не знам защо е тук. Като че ли вярва, че боговете направляват движенията ни така, както ние хвърляме зарове, и че са искали той да види славния Рим, преди да остарее твърде много.
Освободеният роб изглеждаше озадачен и Гай помисли, че няма да е уместно да спомене усещането за странната топлина, идваща от ръката на Кабера. Това без съмнение можеше да почака.
— Ще кажа да ти донесат супа. Искаш ли и хляб?
Стомахът на Гай се съгласи веднага и Тубрук излезе отново усмихнат.
Рений се качи с мъка на седлото. Лявата му ръка беше почти безполезна, а болката беше по-силна от обичайната в заздравяващите порезни рани, от каквито толкова пъти беше страдал.
Радваше се, че наоколо няма слуги или роби да видят непривичната му непохватност. Голямата къща изглеждаше опустяла. Най-накрая успя да стисне с колене ребрата на коня. Макар че се свечеряваше, щеше да стигне в града, преди съвсем да се е стъмнило. Въздъхна. Какво ли го очакваше там? Щеше да продаде градската си къща, макар че безредиците бяха довели до снижаване на цените. Може би щеше да е по-добре да изчака, докато улиците се успокоят. След като Сула беше довел легиона си в града, щяха да последват екзекуции и публични бичувания, но в крайна сметка щеше да се въдвори ред. И преди се беше случвало. Римляните не обичаха да има война пред портите им. Въодушевяваха се, като чуеха за разгромени варварски пълчища, но никой не обичаше суровостта на военновременните закони, принудителния вечерен час и оскъдицата на храната…
Един глас зад гърба му го откъсна от мислите му и той се обърна. Марк стоеше и го наблюдаваше хладно.
— Дойдох да се сбогуваме.
Почти несъзнателно Рений отбеляза развитите рамене и непринудената лека стойка на момчето. Би могъл да си създаде име в бъдеще — но той вече нямаше да види това.
От тази мисъл потръпна.
Никой обаче не живееше вечно, нали — нито Александър Велики, нито Сципион или Ханибал, дори и Рений.
— Радвам се, че Гай се поправя — отвърна Рений спокойно.
— Знам. Не дойдох да се караме с тебе, а да ти кажа нещо — отговори Марк, вгледан в пясъка под краката си.
Рений вдигна вежди.
Марк си пое дълбоко дъх.
— Съжалявам, че не те убих, противен стар негоднико. Ако пътищата ни се кръстосат през следващите години, ще ти прережа гърлото.
Рений се олюля на седлото, сякаш думите бяха нанесени удари. Усещаше омразата и това неимоверно много го зарадва. Докато напереният младеж отправяше заканите си, той насмалко да се разсмее — но разбра, че ще даде един последен дар на ученика си, ако внимателно подбере думите на отговора.
— Подобна омраза ще те убие, момче. И няма да си до Гай, за да го защитаваш.
— Винаги ще съм до него.
— Не. Не и докато не овладееш гнева си. Ще умреш в някое пиянско сбиване във вмирисана кръчма, освен ако не откриеш спокойствие вътре в себе си. Би могъл да ме убиеш. Да, на моята възраст жизнеността се стопява по-бързо, отколкото бих искал да си призная. Но ако се бяхме срещнали, докато бях млад, щях да те убия по-бързо, отколкото житният клас пада под сърпа. Помни това следващия път, когато срещнеш млад човек, който си гради репутация.
Рений се усмихна и сякаш се показаха зъбите на акула — устните му се дръпнаха нагоре и изражението му стана жестоко.
— Той може би ще има този шанс по-скоро, отколкото си мислиш — каза Кабера и излезе от сенките.
— Какво? Ти си ни чул, стари демоне? — попита Рений, все още усмихнат, макар че изражението му се смекчи, когато видя лечителя, когото беше започнал да уважава.
— Погледни града. Тази вечер май няма да ходим никъде — продължи Кабера сериозно.
Марк и Рений се обърнаха и впериха поглед отвъд хълмовете. Макар че Рим не се виждаше, оранжевото зарево, в което тримата се взряха ужасени, ставаше все по-ярко.
— Кълна се в Юпитер, подпалили са града! — изсъска Рений.
Любимият му град.
За миг понечи да пришпори коня — знаеше, че мястото му е там, на римските улици. Хората го познаваха, можеше да помогне да се възстанови редът. Една студена ръка докосна глезена му и той сведе очи към лицето на стария Кабера.