Александрия кимна.
— Да, ножове. В конюшнята има и един боздуган, освен ако някой вече не го е взел. Върви и потърси, Сузана. Хайде, бързо.
Една по-възрастна робиня, бледа като платно, изтича да изпълни заръката.
— Да донесем ли вода, стрели? Огън? Какво друго можем да направим?
— Нищо — изфуча Рений; губеше търпение. — Просто гледайте да убиете всеки, който скочи от стената в двора. Забийте им ножове в гърлото още преди да са се изправили на крака. Те ще скочат от десет стъпки височина — точно тогава трябва да ги нападате.
— Няма да ви подведем, господарю — отвърна Александрия.
Той забеляза искрицата омраза, която блесна под привидното й спокойствие. Тук вътре май имаше повече неприятели, отколкото извън стените.
— Гледай да е така — каза той троснато и се обърна.
Готвачът се беше върнал с голяма метална тава, прикрепена на гърдите му. Ентусиазмът му беше смущаващ, но Рений го потупа по рамото и той отиде при другите.
Тубрук стоеше при Кабера; държеше опънат лък в яките си ръце.
— Старият Луций много добре стреля с лък, но сега е в кухнята и се готви да посреща ранени — каза той.
— Повикай го да дойде. Може да слезе по-късно, когато си свърши работата — отвърна Рений, без да го поглежда.
Оглеждаше стените, отбелязваше позициите, търсеше признаци на нервност. Не биха могли да издържат същинска атака, затова той се замоли на домашните божества робите отвън да не ги нападнат така, както биха ги нападнали войници. После попита Тубрук:
— Робите имат ли лъкове?
— Един-два ловни може би. В цялото имение няма и един свестен лък освен този… и на Кабера.
— Добре. Иначе биха могли да ни избият. Трябва да запалим факлите в двора — да имат светлина и да виждат, като убиват. Вярно, огънят ще осветява и нашите хора, но те не могат да се бият на тъмно, не и срещу толкова много нападатели.
— Може да те изненадат, Рений. Твоето име все още има голяма сила. Помниш ли тълпите на игрите? Всеки мъж тук ще има какво да разказва на поколения от рода си… стига да оцелее.
— По-добре се качвай на стената, има място ей оттатък — изсумтя Рений.
Тубрук поклати глава.
— Другите те приеха като водач, знам. Дори Юлий ще се вслуша в тебе, когато се успокои. Аз ще стоя при Марк да го пазя. Позволяваш ли?
Рений се вгледа в него. Нищо ли нямаше да стане както трябва? Дебели готвачи, момичета с ножове, нахални деца? А сега някой пренебрегва заповедите му точно преди битката? Десният му юмрук се вдигна в смазващ удар, който като че ли отхвърли Тубрук нагоре и назад. Той падна в праха, а Рений, без да му обръща внимание, се обърна към Кабера.
— Когато се свести, му кажи, че момчето може и самичко да се грижи за себе си. Знам го. Кажи му да заеме мястото си или ще го убия.
Кабера се усмихна, но от лицето му лъхаше зимен студ. Някъде отдалече долетя внезапен трясък, дрънчене на метал в метал. Звукът растеше и се надигаше като вълна, песни изпълваха черната нощ. Факлите бяха запалени точно когато първите роби стигнаха под стените на имението. Зад тях от Рим идваха стотици, изгорили всичко по пътя си.
Глава 9
Всичко свърши още преди да беше започнало. Както смяташе Рений, дивашките орди роби, които напираха към стените на имението, нямаха представа как да преодолеят въоръжените защитници и само се трупаха наоколо с викове и сърдит рев. Макар че това беше прекрасна възможност за стрелците с лък, Рений поклати отрицателно глава, отвръщайки на погледите на Кабера и Луций, които наблюдаваха с готови за стрелба лъкове и смразяващи погледи. Все още имаше шанс робите да потърсят по-лесна плячка, а няколко стрели можеше да раздухат яростта им и да я превърнат в отчаяна решителност.
— Отворете портите! — извика някой от въоръжената с факли тълпа.
Ако не бяха бруталните лица на нападателите, сборището би могло да мине за празненство. Рений ги загледа, преценявайки възможностите. Отзад напираха още хора. Явно бяха повече, отколкото би могло да отблъсне едно малко имение. Разбунтувани роби от Рим изпълваха редиците им — хора, които нямаха какво да губят, които развихряха омраза и насилие там, където би могъл да надделее разумът. Задните напираха напред и Рений вдигна ръка, готов да даде знак на единствените си двама стрелци да пратят първите стрели в тълпата. Едва ли щяха да пропуснат целите си в тази навалица.
Един мъж пристъпи напред. Мускулест, с гъста черна брада, която му придаваше прилика с варварин. Може би предния ден беше носил безропотно камъни в каменоломната или беше обучавал коне за някой благосклонен господар. Сега гърдите му бяха облети с нечия кръв, лицето му се кривеше от ненавист, очите му блестяха под пламъка на факела.