Александрия стоеше в гъстата тъмнина на двора. Другите жени тихичко си подвикваха. Една се молеше. Тя виждаше колко изтощен е Рений и как се ядоса, когато Марк слезе да го спаси. Запита се защо ли и изведнъж осъзна контраста между тях. От едната страна — побелелият войник от хиляди конфликти, бавен и изтощен, от другата — Марк, пъргав и ловък убиец, който се усмихваше, докато сееше смърт сред нападащите роби. Нямаше значение дали са въоръжени с мечове, или с копия. Пред него изглеждаха невероятно тромави — той в миг отнемаше силата им с внезапен удар. Един мъж явно не разбираше, че умира — кръв шуртеше от гърдите му, но той все още търчеше напред, стиснал счупеното си копие.
Александрия се взираше в лицето на мъжа — и видя поразяващия момент, когато той усети болката и видя тъмнината да се спуска над него.
Цял живот беше слушала истории за мъжката сила и слава — те като че ли се рееха над тази касапница като златни призраци, наглед несъвместими с действителността. Тя търсеше мигове на другарство, на смелост пред лицето на смъртта, но не можеше да ги намери.
Готвачът се наслаждаваше на боя, това беше ясно. Беше започнал да пее някаква неприлична песничка за пазарния ден и хубавите момичета — бучеше припева по-скоро гръмогласно, отколкото мелодично, докато забиваше сатъра си в черепи и вратове. Мъже падаха под острието на огромния сатър и с всеки посечен песента на готвача ставаше все по-гръмка.
Отляво един от защитниците на стената се строполи в двора и главата му се пръсна в твърдите камъни с мокър звук. Александрия потръпна и хвана рамото на някаква жена в тъмното. Която и да беше, тя тихичко си хлипаше — но девойката нямаше време да я утешава.
— Бързо! Скачат от стената! — изсъска тя и дръпна другата жена: не смееше да тръгне сама.
Докато двете бързаха към стената, един мъж скочи от нея в мрака на двора.
Огледа се и очите му блеснаха, понеже не видя никакви защитници. В същия миг Александрия заби ножа право в сърцето му. Животът го напусна с въздишка. Друг мъж тупна на плочника близо до тях. Изхрущяването на глезена му се чу ясно, заглуши дори рева оттатък стените. Старата Сузана, обикновено изключително внимателна, когато подреждаше масата на господаря, заби един нож за обезкостяване в гърлото му и се дръпна, когато той потрепери и се преви на две.
Александрия вдигна очи към ярките факли по стената. Там поне имаха светлина! Колко ужасно беше да умираш на тъмно.
— Донесете факли! — извика тя.
Две ръце я сграбчиха изотзад и извиха главата й. Тя се напрегна в очакване на смъртта си, но тежестта внезапно падна от раменете й и тя се обърна — и видя Сузана. И ножът в ръката й, и цялата й ръка бяха в кръв.
— Дръж се момиче. Нощта тепърва почва — засмя се старата жена и Александрия, кой знае защо, забрави за всякакъв страх.
Огледа се и почти не трепна, когато друг защитник падна тежко на плочника на двора. Трима мъже се втурнаха в пролуката, освободена от него. Показаха се и главите на още двама, изкатерили се по хлъзгавите трупове от другата страна.
Всички жени държаха ножове и светлината на факлите хвърляше отблясъци по остриетата дори в мрака на двора. Преди очите на мъжете да привикнат към мрака, жените ги нападнаха.
Гай трепна и се събуди. Майка му седеше до леглото — държеше влажна кърпа. Тъкмо нейното докосване го беше събудило. Той се вгледа в лицето й. Тя пак притисна кърпата към челото му. Гай чуваше в далечината викове и шум от сражение. Как така не се бе събудил? На свечеряване Кабера му беше дал да пие нещо топло. Сигурно бе сложил нещо в чашата му.
— Какво става, майко? Чувам, че навън се бият!
Аврелия му се усмихна тъжно.
— Тихо, скъпи. Не бива да се вълнуваш. Животът те напуска. Дойдох да те успокоя в последните ти часове.
Гай потръпна. Вярно, усещаше се слаб, но иначе беше добре.
— Не умирам. Оздравявам. Какво става на двора? Трябва да ида там.
— Шт, шт. Знам, че казаха, че се подобряваш, но знам и че ме излъгаха. Стой мирно и ме остави да ти избърша челото.