Нощта внезапно просветля — робите бяха подпалили хамбарите. Но не се виждаха никакви нови нападатели.
— Още един — изруга Тубрук с окървавени устни. — Мога да взема още един със себе си. Ти трябва да слезеш оттук, не можеш да се биеш.
Гай пренебрегна думите му, стиснал мрачно уста. Чакаха, но никой не идваше. Тубрук се примъкна към ръба на стената и хвърли поглед към обезобразените трупове, с лица като застинали маски. Там никой не го чакаше с извадена кама. Никой.
Светлината от горящите хамбари и складове очертаваше лутащите се в тъмното фигури. Тубрук започна да се смее, после се намръщи, защото устната му отново се сцепи.
— Намерили са избата!
Смехът напираше въпреки разкъсващата болка, която го придружаваше.
— Отиват си! — възкликна Марк смаяно.
Изплю кръв и се зачуди дали е негова. Обърна се и се ухили на Рений, като го видя да седи сгърчен, подпрян на два трупа. Старият войник го погледна безизразно и Марк веднага си спомни, че старият прославен гладиатор изобщо не го харесваше.
— Виж, Рений…
И думите му секнаха, когато пристъпи две крачки към него.
Ясно беше, че Рений умира. Марк притисна почернялата си от кръв и мръсотия ръка към гърдите му и усети как сърцето му хърка и прескача.
— Кабера! Бързо!
Рений затвори очи, за да отпъди шума и болката.
Александрия пъшкаше, сякаш раждаше. Беше изтощена и покрита с кръв — никога не си беше представяла, че е толкова лепкава и мръсна. За това също не се говореше в славните разкази. Кръвта отначало беше хлъзгава, после залепваше по ръцете и правеше и всичко друго лепкаво. Тя зачака още някой да падне в двора, крачеше насам-натам почти като пияна, стиснала ножа във вцепенената си ръка.
Спъна се в едно тяло и разбра, че е Сузана. Тя никога вече нямаше да коли гъски и да мие пода на кухнята или да храни уличните кученца, когато отидеше на пазар в Рим. От тази мисъл се разплака и сълзите й потекоха по калта и мръсотията по лицето й. Никакви нови неприятели не нарушаваха тишината, не кацаха като гарвани в двора. Никой не идваше, но Александрия продължи да обикаля — не можеше да спре. Откъм полето още се чуваха викове. До зазоряване оставаха два часа.
— Стойте на стените! Никой да не напуска поста си до зори — изрева Тубрук. — Може да се върнат!
Но не му се вярваше. В избата имаше над хиляда запечатани с восък амфори. Дори робите да счупеха някои, щяха да останат достатъчно, за да се напият, преди слънцето да изгрее.
Искаше да слезе и да отиде при Юлий, който лежеше сред труповете, но нямаше кой да го замести.
— Върви при баща си, момче.
Гай кимна и тръгна, като се подпираше на стената. Болката беше непоносима. Усещаше, че шевът на корема му се е отворил. Докосна го и пръстите му станаха червени и хлъзгави…
— Мъртъв ли си, татко? — прошепна Гай, взрян в притихналия труп.
Нямаше кой да му отговори.
Александрия чу новината и пусна ножа на плочника. Една робиня от кухнята я хвана за китките и й заговори нещо. Тя не можеше да чуе думите — пъшканията на ранените, които внезапно нахлуваха в това, което й се беше сторило тишина, ги заглушаваха.
„Бях в тишина и мрак — помисли тя. — Видях ада“.
Коя беше тя? Границите се бяха размили в тази нощ, докато убиваше роби, които искаха свобода толкова силно, колкото и тя. Цялата тази тежест я събори на земята и тя захлипа.
Тубрук не можеше да издържа повече. Слезе с накуцване от позицията си на стената и се приближи до мястото, където лежеше Юлий. Двамата с Гай загледаха безмълвно тялото.
Гай се опитваше да почувства реалността на смъртта. Не можеше. Това, което лежеше пред него, беше нещо свършено, унищожено, нещо, което лежеше в локви течност, която изглеждаше по-скоро масло, отколкото кръв под светлината на факлите. Присъствието на баща му го нямаше.
Внезапно той вдигна ръка, сякаш за да се предпази от нещо.
— Имаше някой до мене. Усетих някой да стои до мен и да гледа заедно с мене…
— Сигурно е бил той. Това е нощ на призраците.
Чувството обаче беше изчезнало и Гай потрепери. Устата му се стегна в права линия — той се противопоставяше на тъгата, която щеше всеки момент да го удари.
— Остави ме, Тубрук. И благодаря.
Тубрук кимна. Очите му се бяха превърнали в тъмни сенки. Той уморено се качи на старото си място на стената и огледа всяко тяло, което беше повалил — опитваше се да си припомни подробностите на всяка смърт. Разпозна само няколко и скоро се отказа. Облегна се на една колона, като постави меча между краката си, загледа угасващите трепкания на огньовете в полето и зачака зората.