Кабера положи длани над сърцето на Рений.
— Дошъл е моментът, струва ми се. Стените му са тънки и стари. Някои от тях пропускат кръв, а не би трябвало.
— Ти излекува Гай. Можеш да излекуваш и него.
— Той е стар човек, момче. Винаги е бил слаб и аз не…
И спря, усетил острието да опира между плешките му. Бавно и внимателно обърна глава и погледна Марк. Момчето го гледаше намръщено.
— Той е жив. Свърши си работата или ще убия още някого днес.
При тези думи Кабера усети мигновено разместване, различни картини от бъдещето влязоха в играта като зарове, които се наместват с тихо изтракване. Очите му се разшириха, но той не каза нищо, а започна да събира енергията си за лекуването. Какъв странен младеж, който имаше силата да събира виденията от бъдещето около себе си! Със сигурност се беше появил в историята точно където трябва. Това беше наистина време на течения и промени, обичайният ред и безопасният напредък липсваха.
Кабера извади от подгъва на робата си желязна игла и бързо и сръчно вдяна конец. Заработи грижливо — зашиваше кървавите ръбове на прерязаното месо, припомняше си какво е да си млад, когато всичко ти изглежда възможно. После — Марк все така го наблюдаваше — притисна кафявите си ръце върху гърдите на Рений и започна да масажира сърцето. Усети как то се забърза и едва потисна възклицанието си, когато животът започна да нахлува на вълни в старото тяло. Остана така дълго, докато болката не се оттегли от лицето на Рений и той започна да изглежда така, сякаш просто е заспал. Докато се изправяше, олюлявайки се от изтощение, старият лечител кимна, сякаш потвърждаваше нещо.
— Боговете са странни играчи, Марк. Никога не споделят с нас всичките си планове. Ти беше прав. Той ще види още зазорявания и залези преди края си.
Глава 10
Слънцето се издигна над хоризонта. Полетата пустееха. Робите, проникнали в избата, без съмнение все още бяха потънали в дълбок пиянски сън. Гай погледна над стената и видя струйки дим да се издигат над почернялата земя. Опърлените дървета бяха призрачни и оголени, зърното още димеше сред скелетоподобните останки на хамбарите.
Гледката беше странно спокойна, не се чуваха дори утринните песни на птичките. Погледнеше ли към полето, усещаше как насилието и емоциите от предишната нощ са останали някъде далече. Потърка лице за миг, после се обърна и тръгна надолу по стълбите към двора.
Кафяви петна бяха омърсили белите стени и плочника. Локви полусъсирена кръв в ъглите и ужасни миризми показваха къде са лежали труповете, вече извлечени извън вратите, за да бъдат струпани в ями, след като се намереха носилки. Защитниците бяха грижливо положени върху чисти парчета плат в студени стаи. Нападателите бяха просто нахвърляни на купчина, от която се подаваха ръце и крака. Гай излезе и загледа как трупат телата. Чуваше как викат ранените — зашивани или подготвяни за ампутация.
Гореше от гняв и нямаше къде да го излее. Бяха го държали вътре от съображения за сигурност, докато всички, които обичаше, бяха рискували живота си и докато баща му беше дал своя, защитавайки семейството и имението си. Вярно, той беше още слаб след операцията, раните му едва бяха заздравели — но да му се откаже възможност да помогне на баща си!? Нямаше думи и когато Кабера дойде при него да му изрази съчувствието си, Гай не му обърна внимание. Седеше изтощен и пресяваше шепа подир шепа прах през пръстите си — спомняше си какво беше казал Тубрук преди години и най-накрая разбираше смисъла на думите му. Неговата земя.
Приближи се един роб. Гай не знаеше името му, но по раните му можеше да се съди, че е участвал дейно в защитата.
— Всички мъртви са извън вратите, господарю. Да вземем ли носилки и да ги отнесем в ямите?
За първи път някой се обръщаше към него с друга дума освен името му. Гай с нищо не показа колко е изненадан. Умът му беше пълен с болка и гласът му отекна сякаш от дълбока яма.
— Донеси масло. Ще ги изгоря там, където са натрупани.
Робът наведе глава в знак, че е разбрал, и хукна да изпълни заповедта. Гай стана и тръгна към купчината смърт. Беше страшна гледка, но той не намираше в себе си никакво съчувствие. Всеки от тези хора беше избрал своя край, когато бяха нападнали имението.
Заля купчината с масло — поливаше тела и лица, отворени усти и немигащи очи. После ги подпали и установи, че в края на краищата не може да гледа горящи трупове. Димът събуди спомена за гарвана, който бяха уловили двамата с Марк, и той повика един роб.