— Донеси още масло от складовете. И да горят, докато не се превърнат в пепел.
Влезе вътре. Миризмата го следваше като обвиняващ пръст.
Намери Тубрук в голямата кухня — легнал настрани и захапал едно парче кожа, докато Кабера промиваше раната от кама в ребрата му. Гай погледа малко, без да каже нито дума на никого от двамата. Продължи по-нататък и видя готвача — седеше на едно стъпало и още държеше кървавия сатър. Гай знаеше, че баща му би намерил насърчителни думи за този мъж, който изглеждаше отчаян и изгубен. Самият той не можеше да открие у себе си друго освен студен гняв и мина покрай мъжа, който се вглеждаше в пространството, сякаш не го виждаше. После спря. Ако баща му щеше да го направи, значи и той трябваше да го направи.
— Видях те да се биеш на стената — обърна се към готвача. Гласът му най-накрая излезе от гърлото равен и уверен.
Мъжът кимна и като че ли се посъвзе. Опита се да се изправи.
— Така е, господарю. Убих много. Загубих им броя.
— Аз пък току-що изгорих сто четиридесет и девет трупа, така че сигурно са били много — каза Гай и се помъчи да се усмихне.
— Да. Сечах ги наред. Боговете ме докоснаха, струва ми се. Докоснаха всички ни.
— Видя ли как умря баща ми?
Готвачът стана и вдигна ръка, сякаш щеше да я сложи на рамото на момчето. В последния момент размисли и промени жеста в съжалително махване.
— Видях го. Отведе мнозина със себе си — и мнозина преди това. Накрая край него имаше купчина трупове. Беше храбър и добър мъж.
Гай усети как хладнокръвието му се разколебава и стисна зъби. После преодоля пристъпа на скръб и заговори:
— Знам, че щеше да се гордее с всички вас. Ти пееше, видях те.
За негово учудване мъжът се изчерви.
— Да. Наслаждавах се на боя. Знам, че сеех кръв и смърт, но всичко беше просто, нали разбираш, господарю. Всеки, когото виждах, трябваше да бъде убит. Обичам нещата да са ясни.
— Разбирам — каза Гай и дори успя да се усмихне. — Сега си почини. Кухните са отворени и скоро ще донесат супа.
— Кухните?! А аз стоя тук?! Трябва да вървя, господарю, иначе супата няма да я бива за нищо.
Гай кимна и мъжът се отдалечи бързо, като остави огромния сатър, подпрян на стъпалото. Гай въздъхна. Искаше му се и неговият живот да беше толкова прост, да може да поема и отхвърля роли без съжаление.
Беше потънал в мисли и не забеляза, че мъжът се е върнал, докато той не проговори.
— Баща ти щеше да се гордее с тебе също, струва ми се. Тубрук каза, че си го спасил, когато бил съвсем изтощен накрая, а ти също си бил ранен. Щях да се гордея, ако моят син беше също толкова силен.
Сълзите дойдоха неканени в очите на Гай и той се обърна, та мъжът да не ги види. Сега не беше време да се разчувства, не и когато имението беше опустошено и хамбарите с храна за зимата бяха опожарени. Опита се да се заеме с подробностите, но се чувстваше безпомощен и сам — и сълзите заприиждаха все по-силно, а умът му отново и отново се връщаше към загубата му, като птица, кълвяща кървящи рани.
— Ей, отворете! — долетя глас оттатък портата.
Гай долови бодрия тон в гласа и се стегна. Той беше глава на имението, син на Рим и на своя баща и нямаше да опетни паметта му. Качи се по стълбите на стената и погледна надолу. Видя един строен офицер с бронзов шлем, възседнал хубав кон, който пристъпваше неспокойно. Придружаваше го контуберний от десетима легионери. Всички изглеждаха в добра форма и бяха в пълно въоръжение. Офицерът погледна нагоре и кимна на Гай. Беше четиридесетинагодишен, загорял и здрав на вид.
— Видяхме пушеците. Дойдохме да видим какво става, да не би робите още да вилнеят. Виждам, че сте имали неприятности. Аз съм Тит Приск, центурион в легиона на Сула, който току-що благослови града с присъствието си. Хората ми обикалят наоколо, разчистват и ако трябва, екзекутират метежници. Мога ли да говоря с господаря на имението?
— Господарят съм аз — каза Гай. — Отворете вратите — викна след миг на хората в двора.
Думите му постигнаха онова, което всички мародери от предната нощ не бяха успели да постигнат, и тежките порти се отвориха.
— Изглежда, не ви е било лесно — каза Тит; всяка следа от веселост беше изчезнала от гласа и държането му. — Трябваше да се сетя, като видях купчината трупове, но… Загубихте ли много хора?
— Неколцина. Удържахме стените. Как е градът?
Гай не знаеше какво друго да каже. Налагаше ли се да си разменят светски любезности?
Тит слезе от коня и подаде юздите на един от хората си.
— Градът си е на мястото, господарю, макар че стотици дървени домове изгоряха и по улиците има няколко хиляди мъртви. За момента редът е възстановен, макар да не мога да кажа, че е безопасно човек да се разхожда по тъмно. Сега ловим всички роби, които успеем да открием, и разпъваме на кръст по един на всеки десет във всички имения около Рим. За назидание — така заповяда Сула.