— Нека бъдат един на всеки трима, ако ги заловите на моя земя. Ще ги заменя, когато нещата се успокоят. Няма да оставя ненаказан никой, който се е бил срещу мене нощес.
Центурионът го изгледа за миг, несигурен.
— Извинявай, господарю, но в състояние ли си да даваш такава заповед? Ще ме простиш, че трябва да проверя, но в тези обстоятелства има ли някой да потвърди правото ти?
За секунда у Гай се надигна гняв, но после той си представи как изглежда в очите на мъжа. Не беше имал възможност да се измие и преоблече, след като Луций и Кабера бяха зашили повторно раната му и го бяха превързали. Беше мръсен и изцапан с кръв, и неестествено блед. Не знаеше, че сините му очи са зачервени от мазния пушек и плача, не знаеше и че нещо в поведението му сдържа опитния Тит да го нахока и дори да го накаже — него, едно момче — за безсрамието му. Но имаше нещо и Тит не знаеше какво е. Просто усещаше, че този младеж не е човек, на когото можеш да противоречиш.
— Аз бих направил същото, ако бях на твое място. Ще доведа управителя на имението, ако лекарят е свършил с него.
И се обърна без нито дума повече.
Щеше да е учтиво да предложи на войниците да се подкрепят, но го раздразни това, че се налага да доведе Тубрук, който да потвърди самоличността му. Затова ги остави да чакат.
Тубрук поне беше измит и облечен в прилични тъмни дрехи. Раните и превръзките му бяха скрити под вълнената туника и кожените панталони. Щом видя войниците, се усмихна. Светът пак поемаше в правилната посока.
— Вие единствените ли сте тук наоколо? — попита той без никакви предисловия.
— Ами не, но… — започна Тит.
— Добре. — Тубрук се обърна към Гай. — Господарю, предлагам тези войници да пратят съобщение, че ще се забавят. Трябват ни хора, които да помогнат за възстановяването на имението.
Лицето на Гай беше също толкова сериозно, колкото и на Тубрук.
— Прав си, Тубрук — каза той, без да обръща внимание на изражението на Тит. — Сула ги е изпратил да помогнат на именията извън Рим, в края на краищата. Наистина има много работа.
— Но вижте… — почна Тит.
Тубрук се обърна към него и каза:
— Предлагам да занесеш съобщението лично. Другите да останат да свършат малко работа. Сула няма да иска да ни изоставите така в руини, сигурен съм.
Двамата мъже се изгледаха, после Тит въздъхна, свали си шлема и заяви:
— Никога никой няма да каже, че съм се отклонил от работата и задълженията си. — Обърна се към един от легионерите и кимна към портата. — Иди и се свържи с другите отряди. Кажи, че ще остана тук за няколко часа. Каквито роби изловите, кажи им — по един на всеки трима, разбра ли?
Мъжът кимна и тръгна.
Тит започна да развързва бронята си.
— Откъде да започна с моите хора?
— Ти се погрижи за това, Тубрук — каза Гай. — Аз ще ида да проверя другите.
И на тръгване стисна одобрително рамото на управителя. Това, което му се искаше да направи сега, беше да отиде на една дълга, безкрайна разходка из гората или да седне до реката и да се успокои. Но това щеше да почака — първо трябваше да се срещне и да говори с всеки мъж и жена, които се бяха сражавали за семейството му през нощта. Баща му би направил същото.
Докато минаваше покрай конюшните, чу как някой тихо хлипа вътре. Спря. Не знаеше дали е редно да влезе. Наоколо имаше толкова много мъка, също както вътре в него. Загиналите имаха приятели и роднини, които не бяха очаквали да започнат този ден сами. Той остана неподвижно още миг — все още усещаше мазната воня на труповете, които беше заповядал да изгорят — после влезе в хладната сянка на конюшнята. Който и да плачеше, сега мъката му беше негова отговорност, бремето му беше негово задължение. Така разбираше нещата баща му и затова имението беше процъфтявало толкова дълго.
Очите му бавно се приспособяваха след ярката утринна светлина и той започна да се вглежда във всяка ясла, за да определи откъде идва звукът. Само в две от яслите имаше коне и те изпръхтяха леко, когато се приближи до тях и погали меките им муцуни. Кракът му застърга по едно камъче и хлипането спря, сякаш някой затаи дъх. Гай зачака неподвижно, както го беше учил Рений, докато не чу поемане на дъх и не разбра къде е човекът.
Александрия седеше в мръсната слама, притиснала колене до брадичката си и опряла гръб до студената каменна стена. Вдигна очи към него и той видя, че мръсотията по лицето й е набраздена от сълзи. Тя беше горе-долу на негова възраст, може би година по-голяма. Споменът, че Рений я беше нашибал с камшика си, дойде в паметта му заедно с бодването на някаква смътна вина.