Въздъхна. Нямаше какво да й каже. Седна до нея, като внимаваше да не я докосне. Мълчанието беше пълно със спокойствие — миризмите и полумракът на конюшнята винаги бяха давали утеха на Гай. Когато беше малък, той също се бе крил тук от неприятностите си или от неизбежното наказание. Седеше, потънал в спомени, и не му се струваше странно да седи тук с нея, макар че не си бяха казали нищо. Единствените звуци бяха движенията на конете и по някое и друго хлипане, което се изтръгваше от Александрия.
— Баща ти беше добър човек — прошепна тя накрая.
Той се запита колко пъти ще чуе това изречение, преди денят да свърши, и дали ще може да го понесе. Кимна, после каза:
— Съжалявам. — И по-скоро усети, отколкото видя как тя вдигна глава, за да го погледне.
Знаеше, че тя беше убивала врагове, беше я видял цялата в кръв в двора, когато беше излязъл предната нощ. Мислеше, че разбира защо плаче, и се опита да я успокои, но думите отприщиха прилив на тъга и очите му се напълниха със сълзи. Лицето му се разкриви от болка и той сведе глава към гърдите си.
Александрия го изгледа учудено. И преди да има време да помисли, усети, че посяга към него, и двамата се прегърнаха в тъмното, миг на интимна мъка, докато светът отвън продължаваше под слънцето. Тя погали косата му с една ръка и му зашепна успокоително, а той продължи да се извинява на нея, на баща си, на мъртвите, на онези, които беше изгорил.
Когато силите му секнаха, тя понечи да го пусне, но в последната секунда, преди той да се отдалечи твърде много, притисна леко устни към неговите и усети как той трепва. Отдръпна се, прегърна здраво коленете си и — невидимо в сенките — лицето й пламна. Усещаше погледа му, но не можеше да вдигне очи към него.
— Ти защо… — измърмори той с глас, натежал от сълзи.
— Не знам. Запитах се как ли ще е.
— И как беше? — попита той с глас, укрепнал от внезапна веселост.
— Ужасно. Някой трябва да те научи да се целуваш.
Той я изгледа озадачено. Преди мигове тя се давеше в мъка, която нямаше да намалее или изчезне, също като неговата. Сега забелязваше, че под мръсотията, сламките и мириса на кръв — под собствената й тъга — се крие едно необикновено момиче.
— Имам малко време, за да се науча — каза той тихо; думите му се препъваха от нервността, стиснала гърлото му.
Тя поклати глава.
— Имам работа. Трябва да се връщам в кухнята.
И с едно плавно движение се изправи, сякаш щеше да си тръгне, без да каже нито дума повече. После спря и го погледна.
— Благодаря ти, че дойде да ме намериш — каза тя и излезе навън под слънчевата светлина.
Гай я гледаше как си тръгва. Запита се дали е разбрала, че досега изобщо не се е целувал с момиче. Още усещаше лекия натиск върху устните си, сякаш тя го беше белязала. Не беше искала да каже, че е ужасно, нали? Отново усети скованото й държане, докато излизаше от конюшнята. Беше като птица с пречупено крило, но щеше да се излекува с времето и приятелите. Разбра, че и с него ще стане същото.
Когато Гай влезе в стаята, Марк и Тубрук се смееха на нещо, което беше казал Кабера. Щом го видяха, всички млъкнаха.
— Дойдох… да ви благодаря. За това, което направихте на стената.
Марк пристъпи към него и сграбчи ръката му.
— Няма за какво да ми благодариш. Дължа ви повече, отколкото бих могъл някога да изплатя. Съжалявам, че баща ти загина.
— Но оцеляхме. Майка ми е жива и аз съм жив. Той би направил същото втори път, ако се наложи. Ранени ли сте?
— Към края ни раниха. Но няма нищо сериозно. Аз бях недосегаем. Кабера казва, че ще стана голям боец. — Марк се ухили широко.
— Освен ако не го убият. Това ще го позабави — измърмори Кабера, който мажеше с восък лъка си.
— Как е Рений? — попита Гай.
Този въпрос като че ли ги накара да се позамислят и Марк го изгледа някак странно. „Тук има нещо“, помисли Гай.
— Ще оживее, но ще мине много време, преди да си възвърне силите — каза Марк. — На неговата възраст една инфекция може да означава смърт, но Кабера каза, че ще се оправи.
— Ще се оправи — потвърди старецът.
Гай въздъхна и приседна.
— Какво е положението? Аз съм твърде млад, за да заема мястото на баща си и да представлявам интересите му в Рим. Всъщност не ми се ще да управлявам само имението, но никога не съм имал време да науча нещо повече за останалите му дела. Не знам кой се е грижил за богатството му или къде са документите за земите. — Обърна се към Тубрук. — Знам, че ти си запознат с някои от тези неща, и ти поверявам да се грижиш за имението, докато порасна още, но какво да правя сега? Да продължавам да наемам учители за Марк и за мен? Животът ми се струва неясен, без посока — за първи път.