Выбрать главу

Кабера спря да маже лъка си.

— Всеки се чувства така в известен момент. Мислиш ли, че аз съм смятал да бъда тук, когато бях млад? Животът винаги поднася завои и препятствия, които не си очаквал. Но не бих искал да е по друг начин, въпреки цялата мъка, която ни поднася. Твърде голяма част от бъдещето е предопределена и е хубаво, че не знаем всички подробности, иначе животът щеше да стане една сива и мрачна смърт.

— Трябва да се учиш бързо, това е — добави Марк. Лицето му сияеше от ентусиазъм.

— С Рим такъв, какъвто е? Кой ще ме учи? Сега не е време на мир и изобилие, та липсата ми на политическо умение да може да се пренебрегне. Баща ми винаги говореше съвсем ясно за това. Казваше, че Рим е пълен с вълци.

Тубрук кимна и се навъси.

— Ще направя каквото мога, но някои вече се оглеждат и търсят кои имения са отслабени и могат да бъдат купени лесно. Не е моментът да сме беззащитни.

— Но аз нямам достатъчно знания! Не знам как да защитя имението! — продължи Гай. — Сенатът може да вземе всичко, което притежавам, ако не плащам данъци например, но как ще плащам? Къде са парите, откъде ги вземам и колко трябва да платя? Къде са имената на хората на баща ми? Нали разбираш?

— Успокой се — каза Кабера и отново бавно почна да маже лъка. — Седни и помисли. Нека да започнем с това, което имаш, а не с това, което нямаш.

Гай си пое дълбоко дъх и отново му се прииска баща му да е тук и отново да е солидният камък в основата на живота му.

— Имам тебе, Тубрук. Ти познаваш имението, но не си запознат с другите неща. Никой от нас не знае нищо за политиката или за положението в сената.

Погледна Кабера и Марк.

— Имам вас двамата, имам и Рений, но никой от вас никога не е влизал в сената и не познаваме съюзниците на баща ми.

— Съсредоточи се върху това, което имаш, иначе ще се отчаеш. Досега изброи няколко способни хора. Дори армиите са започвали с по-малко. Друго?

— Майка ми и брат й Марий — вуйчо ми. Но баща ми казваше, че той е най-големият вълк от всички.

— Точно сега обаче ни трябва голям вълк. Някой, който познава политиката. Той е твоя кръв. Трябва да се срещнеш с него — тихо каза Марк.

— Не знам дали мога да му вярвам — каза Гай и се навъси.

— Той няма да изостави майка ти. Длъжен е да ти помогне да удържиш имението, макар и само заради нея — заяви Тубрук.

Гай бавно кимна.

— Така е. Той има жилище в Рим и мога да го посетя там. Няма кой друг да ми помогне, значи ще се обърна към него. Но почти не го познавам. Откакто майка ми се разболя, той рядко идва в имението.

— Това няма значение. Вуйчо ти няма да те отпрати — тихо каза Кабера и огледа одобрително блясъка на лъка си.

Марк го изгледа остро и подметна:

— Много си сигурен.

Кабера сви рамене.

— Нищо не е сигурно в този свят.

— Значи се разбрахме. Ще пратя вестител и ще посетя вуйчо си — каза Гай и част от мрачното му настроение изчезна.

— Ще дойда с тебе — бързо каза Марк. — Ти още се възстановяваш от раните си, а Рим в момента е опасен.

Гай се усмихна истински за първи път през този ден.

Кабера измърмори сякаш на себе си:

— Нали разбирате, дойдох в тази земя, за да видя Рим. Живял съм във високопланинските села и докато пътешествах, срещах племена, които сякаш живееха в отдавна отминали времена. Вярвах, че съм видял всичко, но през цялото време хората ми казваха, че трябва да видя Рим, преди да умра. Аз им казвах: „Това езеро е прекрасно“, а те отговаряха: „Трябва да видиш Рим“. Казват, че е великолепно място и че е в центъра на света, но никога не съм влизал зад стените му.

Двете момчета се усмихнаха на неприкрития намек на стареца.

— Разбира се, че ще дойдеш. За мене ти си приятел на дома. Винаги ще си добре дошъл, където и да се намирам. Това ще е чест за мене — натърти Гай, сякаш се заклеваше.

Кабера остави лъка, стана и му протегна ръка. Гай я стисна здраво.

— Ти също си добре дошъл край моето огнище — каза Кабера. — Климатът и хората тук ми харесват. Мисля, че пътуванията ми ще трябва малко да поизчакат.

Гай пусна ръката му и каза замислено:

— Трябва да имам около себе си добри приятели, за да оцелея през първата си година в политиката. Баща ми казваше, че това е като да стъпиш бос в гнездо на усойници.