— Нали няма да му кажеш, че… Ще му кажеш, че съм паднал от дърво. И че съм се ударил в много клони.
Усещаше в устата си вкуса на кръвта, която се стичаше от счупения му нос.
— Дървото заболя ли го изобщо? Поне малко? — попита Тубрук.
— И то има нос като мене… — Гай се опита да се усмихне, но вместо това повърна в храстите.
— Хм. Това краят ли беше? Не мога да те оставя да продължиш така и някой да те осакати или дори да те убие. Когато баща ти е в града, очаква да знаеш отговорността си като негов наследник и патриций, а не да се държиш като плебей, който не знае за какво се бие.
Тубрук спря и вдигна от земята счупения лък със скъсана тетива.
— Би трябвало да ти нашаря гърба, задето си го откраднал.
Гай кимна нещастно.
— Повече няма да се биеш, разбра ли?
Тубрук го изправи на крака и изтри лицето му.
— Няма. Благодаря ти, че ме намери — отвърна Гай.
Олюля се и едва не падна. Старият гладиатор въздъхна, метна го на раменете си и го понесе към къщата, като подвикваше: „Пази се!“, когато минаваше под ниските клони.
Марк вече се бе възстановил — с изключение на шинираната ръка. Беше пет пръста по-нисък от Гай, с кестенява коса и силни крайници. Ръцете му бяха въздълги, което според него щеше да му е много полезно при битките с меч, когато пораснеше, защото щеше да стига по-надалече. Можеше да жонглира с четири ябълки; имаше намерение да опита и с ножове, ако кухненските роби не бяха съобщили на Аврелия — майката на Гай. Тя му се беше скарала и той беше обещал: „Няма да правя така“. Всеки път, щом вземеше нож, за да разреже храната си, този спомен го караше да се усмихва.
Когато Тубрук донесе полуприпадналия Гай във вилата, Марк беше станал от леглото и беше в огромната кухня. Тъкмо облизваше пръсти от мазнината по тавите, когато чу тревожните гласове и изкуцука покрай огромните фурни към лечебницата на Луций.
Както винаги, щом някой получеше някаква рана, отиваше при Луций — лекаря роб. Той се грижеше за здравето на робите в имението, както и за господарите, превързваше, налагаше възпалените места с компреси, вадеше зъби с клещи и зашиваше порязани места. Беше тих, търпелив мъж, който се съсредоточаваше, като дишаше шумно през носа. Мекото свистене на въздуха от дробовете на възрастния лекар означаваше за момчетата спокойствие и сигурност. Гай знаеше, че Луций ще получи свободата си, когато баща му умре, като възнаграждение за преданите му грижи.
Докато Луций наместваше отново счупения нос на Гай, Марк седеше и дъвчеше хляб, намазан с мас.
— Значи Светоний пак те е пребил.
Гай само кимна. Нито можеше да говори, нито виждаше нещо със сълзящите си очи.
— Трябваше да ме изчакаш, можехме да го хванем двамата.
Сега Гай не можеше дори да кимне — Луций престана да опипва носния хрущял и дръпна рязко, зa да го намести. Шурна кръв.
— Кълна се в кръвта на боговете, Луций, внимавай! Ще ми откъснеш носа!
Луций се усмихна и започна да дере ивици чисто платно, за да го превърже.
Гай се обърна ядосано към приятеля си.
— Ръката ти е счупена и шинирана, сигурно имаш и счупени ребра. Не можеш да се биеш.
Марк го погледна замислено.
— Възможно е. А ти? Ще те убие, ако пак му се изпречиш, нали си наясно?
Гай го изгледа спокойно над превързания си нос. Луций вече събираше принадлежностите си.
— Благодаря, Луций — каза Гай. После пак се обърна към Марк. — Няма да ме убие, защото аз ще го набия. Просто трябва да намеря нова стратегия.
— Ще те убие — повтори Марк и захапа сушената ябълка, която беше задигнал от зимнината.
След седмица Марк стана призори и започна да прави упражнения, които според него щяха да развият уменията, необходими за добрия бой с меч. Стаята му беше проста килийка от бял камък — освен леглото вътре имаше само един сандък с личните му вещи. Гай спеше в съседната стая и по пътя към тоалетната Марк ритна вратата, за да го събуди. Влезе в малката стаичка и отиде до една от четирите дупки, извеждащи към канал с постоянно течаща вода — инженерно чудо, благодарение на което миризмата беше сведена до минимум. Мръсната вода се изливаше в реката по закрития канал. Марк махна плочата, която затулваше дупката, и вдигна нощната си дреха.
Когато излезе, Гай още не се беше размърдал. Марк отвори вратата, готов да го укори за мързела му. Но стаята бе празна и той усети леко разочарование.
— Трябваше да ме вземеш със себе си, приятелю. Не бива така явно да показваш, че нямаш нужда от мене.