Думите не искаха да излизат от гърлото му. Гай се обърна и затвори тежките порти зад себе си. Погребалната процесия не беше стигнала далеч с отмерената си стъпка и той бавно тръгна след нея — с изправен гръб и с болка в сърцето.
Крематориумът беше край града, близо до семейната гробница. Вече от десетилетия погребенията в стените на Рим бяха забранени, защото градът изпълваше всяко възможно пространство с постройки. Гай мълчаливо загледа как качват тялото на баща му на висока клада, която го скри от погледа му. Дървата и сламата бяха залети с ароматизирани масла и във въздуха тежко висеше мирис на цветя. Префиките пееха погребалните си песни за надежда и прераждане. Гай взе горящата факла от мъжа, който беше подготвил тялото на баща му за погребението — имаше тъмни очи и спокойното лице на човек, свикнал със смъртта и тъгата.
Приближи се към кладата и усети погледите на всички опечалени да се впиват в него. Нямаше да покаже слабост, закле се той пред себе си. Рим и баща му гледаха дали ще трепне, но той нямаше да трепне.
От толкова близо миризмата на погребалните масла беше почти задушаваща. Гай извади една сребърна монета, отвори устата на баща си и притисна метала върху сухата студенина на езика. С монетата баща му щеше да плати на лодкаря Харон и да стигне отвъд. Затвори внимателно устата му, слезе и пъхна горящата факла в сламата, натъпкана между дървата в основата на кладата. Споменът за миризмата на изгорели пера се вмъкна в ума му и изчезна, преди да успее да го осъзнае.
Огънят се разгоря бързо, с пукане и пращене, оглушително високи на фона на тихите песни на префиките. Гай се дръпна от кладата, защото лицето му почервеня и ръцете му едва държаха факлата. Бе дошъл краят на детството му — а той още беше дете. Градът го зовеше, а той не беше готов. Сенатът го зовеше и той беше уплашен. Но нямаше да предаде паметта на баща си и щеше да посрещне всички предизвикателства. След три седмици щеше да напусне имението и да влезе в Рим като гражданин, член на благородното съсловие.
И най-накрая заплака.
Глава 12
— Рим — най-големият град на света — каза Марк и разтърси учудено глава, докато минаваха през огромното павирано пространство на форума.
Големи бронзови статуи гледаха малката група, която водеше конете през тълпата пешеходци.
— Не разбираш колко е голямо всичко, докато не се приближиш достатъчно — отвърна Кабера, но без обичайната си увереност.
Пирамидите в Египет, каквито си ги спомняше, му изглеждаха по-големи, но хората там винаги търсеха миналото със своите гробници. Тук обаче огромните постройки бяха за живите и той усети оптимизма.
Александрия също бе смаяна, макар че отчасти това се дължеше на факта, че всичко се беше променило страшно много през петте години, откакто бащата на Гай я беше откупил, за да работи в кухнята му. Тя се запита дали мъжът, който някога беше господар на майка й, все още е в града и потръпна, като си спомни лицето му и как се беше държал с нея. Майка й никога не беше живяла свободна и умря като робиня, след като треска повали нея и няколко други в робските колиби под един от роботърговските домове. Подобни болести избухваха много често и всеки месец големите робски пазари неизменно предаваха на пепелджиите по няколко трупа срещу дребни монети. Александрия си спомни и восъчната неподвижност на майка си и отново потръпна. После тръсна глава.
„Няма да умра като робиня“, помисли си и Кабера се обърна и я погледна, сякаш прочел мисълта й. Кимна й и й намигна, когато тя му се усмихна. Беше го харесала още от първия момент. Още един човек, който не си беше на мястото, където и да отидеше.
„Ще се науча да правя най-различни неща и ще ги продавам, за да се откупя“, помисли Александрия. Съзнаваше, че й се отразява разкошът на форума, но това не я интересуваше. Кой няма да си мечтае, попаднал на такова място, което сякаш е построено от боговете? Виждаш как да направиш колиба само като я погледнеш, но кой може да си представи как се издигат такива колони? Всичко беше бляскаво и недокоснато от мръсотията, която помнеше — тесни мръсни улици и грозни мъже, които наемаха майка й за по един час, а парите отиваха у собственика на къщата.
На форума нямаше нито просяци, нито проститутки, само добре облечени, чисти мъже и жени, които купуваха, продаваха, ядяха, пиеха, говореха за политика и пари. Огромни храмове се издигаха от всички страни; високи колони с позлатени основи и капители; големи арки, издигнати в чест на военни триумфи. Това наистина беше туптящото сърце на Рим. Тук лъхаше на самоувереност и надменност. Докато по-голямата част от света още се валяше в калта, тези хора притежаваха власт и смайващи богатства.