Засмя се и се отдалечи. Четиримата останаха сами.
— Той… — започна Кабера, но Тубрук вдигна предупредително пръст и посочи с поглед робите, които стояха наоколо. После каза тихо:
— Тук няма да ни е скучно.
Марк и Гай кимнаха и се ухилиха.
— Бих искал да го видя как ще иде да „моли“ — каза Марк.
Тубрук бързо поклати глава.
— Много е опасно. Със сигурност ще има кръвопролитие, а аз не съм ви довел в Рим, за да ви убият още първия ден! Ако знаех, че Марий планира нещо такова, щях да отложа пътуването.
Гай го докосна по ръката.
— Ти ми беше добър закрилник, Тубрук, но и аз искам да видя това. Няма да ни попречиш.
Гласът му беше тих, но Тубрук го зяпна така, сякаш Гай му беше изкрещял. После се отпусна.
— Баща ти никога не е бил толкова безразсъден, но ако на всяка цена си решил и ако Марий се съгласи, аз ще дойда да ви пазя гърба, както съм правил винаги. Кабера?
— Че къде ще ида? И аз вървя навсякъде с вас.
Тубрук кимна.
— Значи на разсъмване. Предлагам да станем поне час-два преди да се зазори, да се поупражнявате малко, да позакусите. — Изправи се и се поклони на Гай. — Господарю?
— Свободен си, Тубрук — каза Гай малко напрегнато.
Тубрук излезе. Марк вдигна вежда, но Гай не му обърна внимание. Не бяха сами и не можеха да си позволят да се държат неофициално, както в имението. Въпреки че бяха роднини на Марий, тук не можеха да се отпуснат. Тубрук им го беше напомнил с официалното си обръщение.
Марк и Кабера се оттеглиха скоро след това. Гай се изтегна на кушетката и се загледа в звездите над открития двор.
Очите му се напълниха със сълзи. Баща му го нямаше, а той беше тук сред непознати хора. Всичко беше много различно и го объркваше. Трябваше да премисля всяка дума, преди да я изрече, трябваше да преценява до безкрайност всяко решение. Беше изтощително и не за първи път той си пожела отново да е дете без никакви отговорности. Когато допускаше грешки, винаги беше успявал да прехвърли вината на другите, но на кого щеше да я прехвърли сега? Запита се дали баща му, или Тубрук са се чувствали някога така изгубени, както той в момента. Не му изглеждаше възможно да са познавали същите страхове. А може би всеки се страхува, но крие грижите си от другите?
Когато се успокои, стана и излезе тихо, почти без да си признава накъде се е запътил. Коридорите бяха тихи и изглеждаха пусти, но той мина само няколко крачки, преди един страж да го спре и да го заговори.
— Мога ли да ти помогна с нещо, господарю?
Гай трепна. Разбира се, Марий беше поставил стражи навсякъде из къщата и градината.
— Днес доведох една робиня. Искам да я видя, преди да отида да си легна.
— Разбирам, господарю — отвърна стражът с едва забележима усмивка. — Ще ти покажа пътя към отделението на робите.
Гай изскърца със зъби. Знаеше какво си мисли мъжът, но ако тръгнеше да разяснява, само щеше да потвърди подозренията му, така че го последва мълчаливо. Стигнаха до една тежка врата в дъното на коридора. Войникът почука, изчакаха няколко мига и вратата се отвори.
Една възрастна жена изгледа войника. Косата й беше побеляла, лицето й беше сбръчкано и сърдито — явно това си беше обичайното й изражение.
— Какво искаш, Томазий? Луция спи. Колко пъти съм ти казвала, че…
— Не е за мене. Този младеж е племенникът на Марий. Нали днес е довел една робиня?
Отношението на жената мигом се промени. Гай стоеше замръзнал в болезнено мълчание; питаше се още колко хора ще узнаят за нощното му посещение.
— Александрия, нали? Красиво момиче. Аз съм Карола. Ще те заведа в стаята й. Повечето роби вече спят, така че върви тихо, ако обичаш.
Жената кимна на Гай да я последва и той тръгна след нея с вцепенен от смущение врат. Усещаше очите на Томазий на гърба си, преди вратата тихо да се затвори зад него.
Тази част от къщата на Марий беше просто устроена, но чиста. По дългия коридор се виждаха множество затворени врати, на равни разстояния по стените имаше свещници със свещи. Само няколко от тях горяха, но светлината беше достатъчна, та Гай да вижда къде стъпва.
Карола понижи гласа си до дрезгав шепот.
— Повечето роби спят в по-големи общи стаи, но твоята робиня я сложихме отделно — стаята, която държим за любимките. Казал си да се отнасяме добре с нея, нали?
Гай се изчерви. Беше забравил интереса, който робите на Марий щяха да проявят към Александрия и него. Утре из цялата къща щеше да се разчуе, че я е посетил през нощта. Завиха зад ъгъла и Гай замръзна удивен. Последната врата в коридора беше отворена и осветена от слаба светлина. Александрия седеше там, красива, осветена от трепкащото пламъче на светилника. Само тя би могла да накара така сърцето му да забие — но пред вратата имаше още някой, облегнат на стената в сянката.