— Направихме го, момчета! — викаше Марий. — Ще покажем на този град един ден, който ще се помни.
Те се развикаха въодушевено и той заповяда да донесат вино и храна. Нареди на робите да се отнасят към войниците му като към царе.
— Дайте им всичко, което искат!
Чаши от злато и сребро се озоваха в загрубелите ръце на всеки войник — чак до портите, чак до Гай и Марк. Тъмнопурпурното вино бълбукаше, докато се лееше от глинените кани. Александрия прислужваше заедно с другите роби и се усмихваше и на Марк, и на Гай. Гай й кимна, а Марк й намигна, когато тя мина край него.
Тубрук отпи от виното си и се засмя одобрително:
— От най-хубавото е.
Марий вдигна тържествено чашата си и се възцари пълно мълчание.
— За онези, които не доживяха днешния ден, които умряха за нас. За Таг, за Луций и Вег. И тримата бяха добри войници.
— Добри войници!
Гласовете отекнаха в гърлен хор; войниците пресушиха чашите и ги подадоха на чакащите роби, за да ги напълнят отново.
— Познава ги по име — прошепна Гай на Тубрук и той сниши глава и му обясни:
— Познава всички по име. Точно затова е добър военачалник. Затова всички го обичат. Може да ти разкаже по някоя история за всеки войник тук и за мнозина от легиона извън Рим. Наречи го както искаш, номер или евтин начин да направиш впечатление на хората, които ти служат. Знам, че така би казал той, ако го попиташ.
Млъкна и погледна към Марий, който стисна един огромен войник за врата и тръгна с него сред тълпата. Мъжът изръмжа, но не се опита да се изтръгне. Беше разбрал правилно жеста.
— Те са неговите деца, струва ми се. Виждаш колко ги обича. Този здравеняк сигурно би могъл да изтръгне ръцете на Марий, ако поиска. И сто на сто ще прободе някого, ако го погледне накриво. Но Марий може да го води насам-натам за врата и той само ще се смее. Не съм сигурен дали можеш да обучиш някого на това умение, мисля, че е вродено. Дори не си длъжен да го притежаваш, за да си добър пълководец. Тези хора ще следват Сула, ако са в неговия легион. Ще се бият за него и ще умират за него. Но те обичат Марий, затова не могат да бъдат подкупени, а в битка няма да избягат, докато не бъдат избити до крак. Във всеки случай не и докато той ги гледа. Някога имаше имотен ценз за постъпване в легионите, но Марий го отмени. Сега всеки може да направи кариера, като се бие за Рим или най-малкото за Марий. Половината от тези мъже нямаше да влязат в армията, ако той не беше прокарал закона си в сената. Дължат му много.
Хората започнаха да тръгват към банята, за да бъдат изкъпани и масажирани от най-хубавите робини в къщата. Няколко красавици вече ахкаха и се прехласваха на разкази за бойни подвизи. Когато Марий пусна огромния легионер, той веднага повика едно момиче — стройна брюнетка с очи като въглени. Едрият мъж се ухили хищно и я вдигна на ръце. Екотът на смеха й се разнесе сред тухлените стени, докато той я отнасяше тичешком навътре в къщата.
Един млад войник стисна с мускулестата си ръка рамото на Александрия и й каза нещо. Марк бързо се озова зад него и каза:
— Не това момиче, приятелю. Тя не е от тази къща.
Войникът го погледна и видя решителното му изражение. Сви рамене и повика друга минаваща в момента робиня. Александрия се обърна към Гай и го изгледа ядосано. После обърна гръб на Марк и влезе в хладните стаи оттатък открития двор.
Марк се обърна към приятеля си. Беше забелязал изражението на Александрия и лицето му стана замислено.
— Защо беше толкова ядосана? — попита раздразнено Гай. — Нали не искаше да отиде с оня бик! Ти я спаси.
Марк кимна.
— Можем би точно това е проблемът. Сигурно не е искала да го правя аз. Сигурно е искала ти да я спасиш.
— О! — Лицето на Гай грейна. — Наистина ли?
Марий се приближи към Гай и приятелите му. Смееше се, косата му беше залепнала на челото от излятото върху главата му вино. Очите му блестяха от удоволствие. Той хвана Гай за двете рамене и викна:
— Е, момче? Как ти се струва Рим?
Гай му се усмихна. Не можеше да се сдържи. Чувствата на този мъж бяха заразителни. Когато се намръщваше, тъмни облаци страх и гняв го следваха навсякъде и докосваха всички около него. Като се усмихнеше, и на тебе ти се искаше да се усмихнеш. Искаше ти се да си един от неговите хора. Гай чувстваше силата му и за първи път се запита дали и той би могъл да вдъхва такава вярност.
— Беше страшно, но и вълнуващо — отвърна той. Не можеше да спре да се усмихва.
— Добре! Някои не го чувстват. Просто добавят допълнителни цифри и пресмятат колко хора им трябват, за да бъде задържана някоя долина. Те просто не чувстват вълнението.