Корнелия отвори очи и се протегна. Завивките й паднаха на пода. Бавачката й Клавдия дърпаше завесите, за да проветри стаята и да пусне вътре слънчевата светлина.
— Виж, слънцето вече е високо, а ти още не си се облякла. Срамота е да те намирам необлечена. Ами ако бях някой мъж или баща ти?
— Той нямаше да посмее да влезе. Знае, че не си обличам нощни дрехи, когато е горещо.
Все още прозявайки се, Корнелия стана съвсем гола от леглото си и се протегна като котка — изви гръб и протегна юмруци нагоре. Клавдия притича към вратата и спусна резето, да не би някой да влезе.
— Сигурно искаш да се поизкъпеш, преди да се облечеш — каза Клавдия; любящата нотка в тона й опровергаваше привидната му суровост.
Корнелия кимна и тръгна към банята. От водата се надигаше пара. Момичето усети неясна вина, че всички останали в къщата са станали и работят още от разсъмване, но вината се разтвори в успокояващата тишина, когато влезе в басейна и въздъхна.
Клавдия нахлу след нея — носеше цял куп затоплени чаршафи. Тя никога не спираше, винаги беше изпълнена с енергия. Нито дрехите й, нито поведението й издаваха, че е робиня. Дори украшенията, които носеше, бяха истински.
— Побързай! Изсуши се с това и си облечи мамилария.
Корнелия изпъшка.
— Тази дреха е много тясна! Мразя да я нося, когато е горещо.
— Но пък придържа гърдите ти, за да не увиснат като празни торби след няколко години — изсумтя Клавдия. — Тогава ще си ми благодарна, че те карам да я носиш. Излизай! Излизай бързо, мързеливке. Ето ти чаша вода да си освежиш устата.
Докато Корнелия се бършеше, Клавдия извади дрехите й и отвори няколко малки сребърни кутийки с гримове и масла.
— Обличай това — каза тя и пусна една дълга бяла туника в протегнатите ръце на възпитаницата си.
Момичето се напъха в нея, седна пред масичката и намести овалното бронзово огледало, за да се види по-добре.
— Искам да ми накъдриш косата — каза тя замечтано и нави един кичур на пръстите си.
Косата й беше тъмнозлатиста, но абсолютно права.
— Няма да ти отива, Корнелия. И днес вече няма време. Майка ти вече е свършила с фризьорката си и ни чака. Днес трябва да изглеждаш красива, но не пресилено.
— Значи малко охра на устните и бузите, освен ако не искаш да ме намажеш с това смърдящо бяло мазило?
Клавдия изпухтя раздразнено.
— Ще минат години, преди да се налага да криеш цвета на лицето си. На колко си сега, на седемнадесет?
— Знаеш, че съм на седемнадесет, нали се напи на празненството — отвърна Корнелия с усмивка, но веднага стана сериозна, понеже робинята нанасяше охрата.
— Веселих се, скъпа, както и всички тогава. Няма нищо, ако човек си пийне. — Клавдия кимна, доволна от работата си. — Сега ще ти сложа малко антимон на прах около очите, за да помислят мъжете, че са тъмни и тайнствени, и ще започнем с косата. Не се пипай по лицето! Дръж си ръцете далеч от него, да не се размаже.
Клавдия сръчно раздели тъмнозлатистата коса на път по средата и я събра на тила, разкривайки стройната шия на Корнелия. Погледна лицето в огледалото и се усмихна.
— Не разбирам защо баща ти още не ти е намерил мъж. Много си хубавка.
— Той каза, че ще ми позволи да избирам, а аз още не съм си харесала никого — отвърна Корнелия и опипа фуркетите в косата си.
— Баща ти е добър човек, но традицията трябва да се спазва — измърмори Клавдия. — Той трябва да ти намери млад мъж с добри перспективи и трябва да имаш собствена къща. Мисля, че това ще ти хареса.
— Ще те взема с мен. Иначе ще ми липсваш като… като дреха, която е малко стара и не е модерна, но е удобна, нали разбираш?
— Колко прекрасно изказваш чувствата си към мене, скъпа — отвърна Клавдия, без да пуска главата на Корнелия, докато се обръщаше, за да вземе робата.
Голям правоъгълник от златист плат се спусна до коленете на Корнелия. Трябваше да бъде изкусно подреден за по-добър ефект, но Клавдия го правеше вече от години и познаваше вкуса на Корнелия за кройките и стила.
— Красиво е, но е тежко — измърмори младото момиче.
— Също като мъжете, както ще се увериш, скъпа — отвърна Клавдия с усмивка. — Сега тичай при родителите си. Трябва да излезем рано, за да си намерим добро място и да гледаме триумфа. Отиваме в дома на един от приятелите на баща ти.
„О, татко, трябваше да доживееш да видиш това“, помисли Гай, докато вървяха по улиците. Пътят пред тях беше тъмнозелен — камъните бяха покрити със зеленина. Хората бяха облекли най-хубавите си и най-ярки дрехи — истински весел облак от цветове и шум. Протягаха приветствено ръце, изпращаха ги с разгорещени погледи. Магазините бяха затворени, както беше казал Марий. Изглежда, целият град си беше дал почивен ден, за да види великия пълководец. Гай се учуди от броя на хората и от въодушевлението им. Нима не помнеха, че същите тези войници си бяха проправили път през града с бой само преди месец? Марий беше казал, че римляните уважават единствено силата, и доказателство за това бяха техните приветствия, които гърмяха и отекваха в тесните улици. Гай погледна надясно към един прозорец и видя красива жена да му хвърля цветя. Хвана едно и тълпата изрева одобрително.