Никой не смееше да пресече пътя им, въпреки че отстрани нямаше стражи. Ясно беше, че урокът от последния път е усвоен — като че ли някаква невидима бариера оттласкваше тълпата. Дори суровите стражи от личната гвардия на Марий се усмихваха широко.
Марий седеше на колесницата като бог. Беше положил огромните си ръце на ръчките на златния трон и се усмихваше на тълпата. Робът зад него държеше венеца от позлатен лавър над главата му и сянката падаше върху лицето му. Всички очи го следяха. Конете му бяха тренирани за бойното поле и не обръщаха внимание на викащите хора, нито на цветята, които хвърляха към тях.
Гай стоеше до рамото на великия Марий и го изпълваше гордост.
Баща му би ли оценил това? Най-вероятният отговор беше „не“ и Гай изпита тъга. Марий имаше право: да си жив в този ден означаваше да докоснеш боговете. Той знаеше, че никога няма да забрави този ден, и виждаше в очите на хората, че и те също ще запазят в паметта си мигове, които да ги топлят в тъмните зими на предстоящите години.
Видя Тубрук, застанал на един ъгъл, и когато очите им се срещнаха, усети как между тях минава цялата им история. Тубрук вдигна ръка за поздрав и Гай му отвърна. Мъжете около него се обърнаха, за да го погледнат, и се запитаха откъде ли се познават тези двамата. Тубрук кимна, докато легионерите минаваха, и Гай му отвърна, като с мъка преглътна възела, заседнал в гърлото му. Беше пиян от емоции и се хвана здраво за гърба на трона, за да не се олюлее от приливната вълна на приветствията.
Марий даде знак на двама от хората си и те се качиха при тях. Държаха торбички от мека кожа. Бръкнаха в тях и извадиха по шепа сребърни монети. Образът на Марий полетя над тълпата — всички викаха името му и се блъскаха да хванат по някоя монета. Марий също бръкна в торбичките и започна да ръси сребърни монети. Смееше се на хорската радост и хората го благославяха.
Застанала на един нисък прозорец, Корнелия гледаше развълнуваната тълпа, доволна, че е далече от нея. Потръпна, когато Марий се приближи на трона си и тълпата ревна. Той беше красив и беше герой, а Рим обичаше героите.
До него имаше един млад мъж, твърде млад, за да е легионер. Корнелия се взря, за да го огледа по-добре. Младежът се усмихваше и сините му очи блестяха — смееше се на нещо, което казваше Марий.
Процесията се приближи към мястото, откъдето наблюдаваха Корнелия и семейството й. Тя видя монетите да летят във въздуха, видя как хората се хвърлят, за да ги грабнат.
— Само хаби парите — изсумтя баща й заядливо. — Рим обича щедрите.
Корнелия не му обърна внимание. Бе приковала поглед в младежа, придружаващ Марий. Той беше привлекателен, изглеждаше силен, но в него имаше и още нещо — начинът, по които се държеше. В него имаше вътрешна увереност, а както казваше Клавдия, на света няма нищо по-привлекателно от увереността.
— Всички майки в Рим ще хукнат да гонят този наперен младеж за дъщерите си — прошепна Клавдия зад гърба й.
Корнелия се изчерви и веждите на старата бавачка се вдигнаха от изненада и удоволствие.
Триумфалното шествие щеше да продължи още два часа, но за Корнелия това беше загубено време.
Цветовете и лицата се бяха слели в едно, хората се губеха под наръчи цветя и слънцето беше стигнало пладне в момента, когато войниците навлязоха във форума. Марий даде знак на кочияша да спре точно пред стъпалата на сената. Тропотът на подковите ехтеше по каменните плочи, уличната глъчка полека оставаше назад. Гай видя, че войниците на Сула пазят входовете към площада.
— Спри тук — каза Марий и стана от трона, за да наблюдава как се приближават хората му.
Те бяха добре обучени и навлизаха в стройни редици, една подир друга, от най-далечния ъгъл към стъпалата на сената, докато форумът не се изпълни с легионери с блестящи брони. Човешки глас не можеше да стигне до всички, така че рогът даде заповед да застанат мирно и те като един удариха крак с гръмовен тътнеж. Марий се усмихна гордо и сграбчи рамото на Гай.