Къде щеше да е сега, ако родителите на Гай не се бяха погрижили за него, ако не го бяха отгледали? Много лесно можеше да се озове на борда на някой търговски кораб и да изпадне в същото положение, в каквото сега беше Пепис. И никога нямаше да се научи да се бие или да се защитава, а от недохранване щеше да остане слаб и болнав.
— Виж — каза той, — ако не ми позволиш да ти помогна с моряците, поне нека да ти давам от моята храна. Аз така и така не ям много и особено когато има вълнение, оставям повечето храна недокосната, нали? Стой тук, ще ти донеса нещо.
Пепис кимна мълчаливо и Марк, поободрен, слезе в тясната си каюта, за да донесе сиренето и хляба, които му бяха оставили. В действителност беше гладен, но можеше да се лиши от тази храна, а това момче на практика умираше от глад.
След като даде на Пепис храна и го остави да дъвче, Марк отиде на кърмата — знаеше, че първият помощник или е там, или ще намине към полунощ. Също като Пепис, и той не знаеше как се казва този мъж. Всички го наричаха „първи помощник“ и той като че ли си вършеше работата добре, държеше екипажа с твърда ръка. „Луцида“ имаше репутацията на почтен търговски съд, от товара му почти никога не липсваше нищо. Други кораби трябваше да причиняват такива малки загуби, за да е доволен екипажът, но не и собствениците на „Луцида“.
Марк грейна, когато видя, че мъжът вече е заел мястото си — държеше здраво едно от големите весла и бъбреше с моряка на другото.
— Хубава вечер — каза Марк.
Първият помощник изсумтя и кимна. Трябваше да е учтив с пътниците, които си плащаха за превоза, но не можеше да предложи друго освен елементарна учтивост. Беше здраво сложен мъж и държеше веслото само с една ръка, докато другарят му натискаше с цялата си тежест, за да го удържи. Другият — висок, с дълги ръце и обръсната глава — не каза нищо.
— Бих искал да купя един човек от екипажа като роб. С кого да говоря? — попита Марк любезно.
Първият помощник премига изненадано и два погледа се впериха в младия римлянин.
— Ние сме свободни хора — каза другият с глас, ясно издаващ възмущението му.
Марк изглеждаше объркан.
— О, нямах предвид някой от вас, разбира се. Говоря за момчето, за Пепис. Той не е в списъка на екипажа, проверих. Така че може да бъде продаден. Трябва ми момче да ми носи меча и…
— Виждал съм те как се въсиш, когато му даваме уроци — изгъргори първият помощник. — Май си от онези мекушавци, които мислят, че сме много груби с юнгите. Или е това, или го искаш за леглото си. Кое от двете?
Марк се усмихна бавно и зъбите му лъснаха.
— О! Това ми прилича на обида, приятелю. По-добре остави веслото, за да ти дам аз един урок.
Първият помощник отвори уста, за да му отговори, и Марк го удари. За момент „Луцида“ се отклони от курса си в тъмното море.
Рений го събуди, като го разтърси грубо.
— Събуди се! Капитанът иска да те види.
Марк изстена. Лицето, раменете и коремът му бяха синина до синина. Рений подсвирна тихо, когато младежът се изправи и премигвайки болезнено, започна да се облича. Марк напипа с език един разклатен зъб и извади гърнето изпод леглото, за да изплюе вътре кръвта.
С активната част от мозъка си беше доволен да забележи, че Рений носи бронята си и е препасал меча. Чуканът на отрязаната му ръка беше превързан с чисти превръзки и депресията, която го държеше в каютата вече толкова време, като че ли беше изчезнала. Когато Марк навлече туниката си и се уви в наметалото си, за да се предпази от студения утринен вятър, Рений му отвори вратата.
— Някой е смазал от бой първия помощник тази нощ и още един с него — весело каза Рений.
Марк вдигна ръка към лицето си, опипа сцепената кожа на бузата си и промърмори:
— Каза ли кой е бил?
— Каза, че го нападнали откъм гърба в тъмното. Рамото му е счупено.
Депресията на Рений явно беше изчезнала окончателно, но Марк реши, че този нов подхилкващ се Рений всъщност не е по-добрият вариант.
Капитанът беше грък, казваше се Епид. Беше нисък енергичен мъж с брада, която изглеждаше като залепена, без нито едно косъмче да не си е на мястото. Изправи се, когато Марк и Рений влязоха, и опря ръце на масата, завинтена към пода с тежки железни скоби, за да не се мести от люлеенето на кораба. На всеки пръст имаше златни пръстени със скъпоценни камъни, които блестяха при всяко движение. Останалото в каютата беше просто и подхождаше за обикновен търговец. Никакъв лукс, погледът нямаше на какво да се спре — освен на самия човек, който ги гледаше втренчено.