— Живея простичко — изсумтя Рений, все още несвикнал с промяната, която Кабера беше предизвикал у него.
Префектът вдигна вежда в неверие, но се задоволи с казаното.
— А ръката?
— Инцидент при тренировките. Ето това момче тук — Марк — ми нанесе рана с ножа си и се наложи да я отрежат.
Префектът подсвирна и отново разтърси ръката на Марк.
— Не съм мислил, че някога ще срещна човек, който да надвие Рений. Мога ли да видя документите ти?
Изведнъж Марк усети нервност. Подаде документите си на префекта и той им махна да седнат на дългите пейки.
После пробяга с очи по редовете и върна пергамента на Марк.
— Имаш много добри препоръки, Марк. Кое е момчето с тебе?
— Беше на борда на търговския кораб, с който доплавахме до брега. Иска да е мой слуга и да влезе в състава на легиона, когато порасне.
Префектът кимна.
— Имаме много такива в лагера. Предимно незаконни деца на войниците и проститутките. Ако свикне тук, може да си намери място, но надпреварата е жестока. Повече ме интересуваш ти, младежо.
Той се обърна към Рений.
— Разкажи ми за него. Вярвам на преценката ти.
Рений заговори така, сякаш докладваше:
— Марк е необикновено бърз, още повече, когато се разгорещи. Когато узрее, очаквам, че ще си извоюва голямо име. Той е дързък и нахален, обича да се бие, което донякъде се дължи на природата му, а донякъде и на младостта му. Ще служи добре в Четвърти македонски. Аз го обучих на основните неща, но той вече ги надрасна и ще продължи по-нататък.
— Напомня ми на сина ти. Не си ли забелязал приликата? — тихо попита префектът.
— Не съм… не съм се замислял — отвърна Рений смутено.
— Хм. Съмнявам се. Във всеки случай, винаги имаме нужда от качествени войници и тъкмо тук той ще достигне зрелостта си. Ще го сложа в пета центурия, Бронзов юмрук.
Рений си пое остро дъх.
— Оказваш ми голяма чест.
Префектът поклати глава.
— Някога ти ми спаси живота. Съжалявам, че не можах да спася живота на сина ти. Това е само малка част от дълга ми към тебе.
Отново си стиснаха ръцете. Марк ги погледна смутено.
— А сега какво, стари приятелю? Ще се върнеш ли в Рим да си харчиш златото?
— Надявах се, че тук ще има място и за мене — каза тихо Рений.
Префектът се усмихна.
— Вече започнах да си мисля, че няма да ме запиташ. В Бронзовия юмрук липсват достатъчно майстори, които да обучават войниците. Старият Белий умря от треска преди половин година и няма друг, толкова добър като него. Ще заемеш ли мястото му?
Рений се усмихна широко.
— На драго сърце, Карак. Благодаря.
Префектът го тупна по рамото, явно развеселен.
— Добре дошли в Четвърти македонски легион. — И даде знак на един легионер, който стоеше мирно до вратата. — Заведи този младеж в новата му квартира в центурията на Бронзовия юмрук. Прати момчето в конюшнята, докато му намерят работа при другите деца в лагера. Двамата с Рений имаме много да наваксваме… и много вино да изпием.
Глава 22
Александрия седеше и лъскаше един стар меч в малката оръжейна на Марий. Много се зарадва, че той можа да си върне градската къща. Беше чула, че собственикът побързал да я подари на новия управник на Рим. Тук беше много по-добре, отколкото да живее с грубите войници в градските казарми — в най-добрия случай щеше да е доста трудно. Боговете знаеха, тя не се страхуваше от мъжете — някои от най-ранните й спомени бяха за мъжете и майка й в съседната стая. Идваха, вонящи на бира и евтино вино, и се изнизваха със залитане. Никога не се задържаха дълго. Един се бе опитал да я опипа — тогава за първи път видя майка си ужасно ядосана. Удари го с ръжена и двете заедно го извлякоха в задната уличка. Дни наред майка й очакваше вратата да се отвори внезапно и да нахлуят войници да я отведат на бесилката, но до това не се стигна.
Тя въздъхна и огледа бронзовото острие, реликва от някоя стара кампания. Отначало Рим й изглеждаше град с неограничени възможности, но Марий го беше завладял преди три месеца и тя все още работеше по цял ден за нищо и всеки ден остаряваше по малко. Другите променяха света, но нейният живот оставаше един и същ. Само вечер, когато седеше при стария Бант в малката му работилница, чувстваше, че напредва в живота. Той й беше показал как си служи със сечивата си и беше направлявал ръцете й при първите й неумели опити. Не говореше много, но компанията й явно му беше приятна, а и тя обичаше мълчанието му и добрите му сини очи. Беше го видяла за пръв път, когато оформяше една катарама в работилницата, и в същия миг усети, че това е нещо, което може да прави. Това умение си струваше да се научи, дори от една робиня.