Любиха се бързо, нетърпеливо и после втори път, игриво и възторжено. Стаята й беше тъмна, нямаше свещи, но очите й блестяха, ръцете и краката й бяха като позлатени, докато се движеше под него.
Гай се събуди преди зазоряване и я усети как го гледа.
— Беше ми за пръв път — каза той тихо. Нещо му подсказваше, че не бива да пита, но трябваше да знае. — А на тебе беше ли ти за пръв път?
Александрия се усмихна, но усмивката й беше тъжна.
— Иска ми се да беше. Наистина ми се иска.
— Ти… с Марк ли?
Очите й леко се разшириха. Толкова невинен ли беше наистина, че не виждаше обидата?
— О, бих го направила, разбира се — отвърна тя, — но той не поиска.
— Извинявай — каза той и се изчерви. — Не исках да кажа, че…
— А той казал ли е, че сме го правили? — попита Александрия.
Лицето на Гай не трепна.
— Да. Всъщност дори се хвалеше.
— Ще му забия една кама в окото следващия път като го видя! — избухна Александрия и почна да се облича.
Гай кимна сериозно. Помъчи се да не се усмихне при мисълта как Марк се връща, без да подозира нищо.
Облякоха се набързо. Никой от двамата не искаше клюкарите да видят, че племенникът на Марий е в стаята на робинята. Тя излезе заедно с него и седнаха в градината, обвявана от топлия нощен ветрец, който подухваше безшумно.
— Кога ще те видя пак? — тихо попита Гай.
Тя отмести поглед и той помисли, че няма да му отговори. В сърцето му се надигна страх.
— Гай… тази нощ беше чудесна. Но ти ще се ожениш за някоя римлянка. Нима не знаеш, че не съм римлянка? Майка ми е от Картаген, взели я като дете и я направили робиня, а после проститутка. Родила ме е много късно. Не е трябвало. След това здравето й така и не се възвърна.
— Обичам те — каза Гай. Знаеше, че е вярно, поне в този момент; надяваше се, че е достатъчно.
Искаше да й даде нещо, което да й покаже, че тя е нещо повече, отколкото една нощ, прекарана в удоволствия.
Александрия леко поклати глава.
— Ако ме обичаш, остави ме тук, в дома на Марий. Мога да правя украшения и един ден ще направя достатъчно, за да се откупя. Мога да съм щастлива тук, както не бих могла, ако позволя да ме обичаш. Ти ще станеш войник, ще заминеш някъде далеч и аз ще виждам съпругата ти и децата ти и ще съм принудена да ги поздравявам на улицата. Не ме прави твоя курва, Гай. Виждала съм този живот и не го искам. Не ме карай да съжалявам за снощи. Не искам да съжалявам за нещо толкова хубаво.
— Мога да те освободя — прошепна той, разкъсван от болка.
Разговорът им му се струваше безсмислен.
Очите й блеснаха в бързо овладян гняв.
— Не, не можеш. Разбира се, би могъл да отнемеш гордостта ми и да подпишеш свободата ми според римските закони. Но ще съм я спечелила в леглото ти. Аз съм свободна, Гай. Сега го разбирам. За да бъда свободен гражданин според закона, трябва да работя почтено, за да се откупя. После ще стана господарка на себе си. Днес срещнах един човек, който каза, че е почтен и горд. У мен има почтеност и гордост, Гай, и не искам да ги загубя. Няма да те забравя. Ела да ме видиш след двадесет години и ще ти подаря златен нагръдник, направен с любов.
— Непременно — каза той.
Наведе се и я целуна по бузата, после стана и излезе от ароматните градини. Заброди по улиците на града и вървя, докато не се изгуби и не се умори. Усещаше единствено вцепенение.
Глава 23
Луната се беше издигнала високо. Марий се намръщи на центуриона.
— Заповедите ми бяха ясни. Защо не си ги изпълнил?
— Ами… предположих, че има някаква грешка — заекна той.
Лицето му пребледня. Знаеше последиците. Войниците не пращаха пратеници да задават въпроси относно заповедите, а се подчиняваха. Но това, което го караха да направи, беше истинска лудост.
— Беше ти заповядано да измислиш тактика срещу римски легион. И по-специално да намериш начин да унищожиш голямата му маневреност извън вратите. Какво точно не разбра?
Гласът на Марий беше сърдит и мъжът пребледня още повече — виждаше как се сбогува с пенсията и ранга си.
— Аз… никой не очаква Сула да нападне Рим. Никой не е нападал града.