Выбрать главу

Марий го прекъсна:

— Уволнен си. Изпрати ми Октавий — твоя заместник. Той ще заеме мястото ти.

Мъжът като че ли рухна. Беше над четиридесетгодишен и никога нямаше да види повишение.

— Господарю, ако дойдат, искам да съм в първите редици, за да ги посрещна.

— За да изкупиш вината си ли?

Мъжът кимна нещастно.

— Добре. Ти ще ги срещнеш пръв. Защото те ще дойдат, и то не като агнета, а като вълци.

Марий загледа как съкрушеният мъж се отдалечава и поклати глава. Толкова хора не можеха да повярват, че Сула ще се обърне срещу любимия им град. Но за Марий това беше абсолютно сигурно. Известията, които получаваше всеки ден, съобщаваха, че Сула най-накрая е пречупил гръбнака на вражеските армии, командвани от Митридат, и е опожарил по-голямата част от Гърция.

Беше минала една година и той щеше да се върне като герой, като победител. Хората щяха да му дадат всичко. При такава силна позиция нямаше шанс да остави легиона си в полето или в някой друг град, да дойде кротко заедно с приятелчетата си и да заеме мястото си в сената. На това залагаше Марий. Макар че у този мъж нямаше нищо друго, на което да се възхищава, Сула беше добър пълководец и Марий още отначало знаеше, че ще победи и ще се върне.

— Градът сега е мой — измърмори той и хвърли поглед към войниците, които строяха укрепления при тежките порти, за да има къде да се настанят стрелците с лъкове.

Зачуди се къде ли е племенникът му и разсеяно си помисли колко рядко го вижда последните седмици. Уморено потърка чело.

Не беше спал както трябва почти цяла година, докато изграждаше снабдяването, въоръжаваше хората си и планираше предстоящата обсада. Рим беше възстановен като укрепен град, нямаше нито едно слабо място в нито една от стените. Щеше да издържи, помисли той, и Сула щеше да се пречупи пред портите му.

Внимателно беше подбирал центурионите си и сега, когато загуби един от тях, много се ядоса. Всеки от тях беше получил повишението си заради своята гъвкавост, способността си да реагира на нови ситуации, да бъде готов за момента, когато най-големият град на света щеше да посрещне собствените си деца в бой… и да ги унищожи.

Гай беше пиян. Стоеше на ръба на терасата с пълна чаша вино и се мъчеше да фокусира погледа си. Един фонтан плискаше струите си долу в градината и той реши да отиде да си натопи главата в него.

Върна се вътре — при оглушителната музика, смеха и пиянските подвиквания. Минаваше полунощ и никой не беше останал трезвен. По стените висяха лампи с мигащи пламъчета и хвърляха интимна светлина върху пируващите. Робите пълнеха чашите с вино веднага щом се изпразваха — правеха го вече от часове. Една жена мина покрай Гай и обви ръка около раменете му — олюляваше се и го бутна и той разля червено вино по белоснежния мраморен под. Гърдите й бяха разголени. Тя ги закри с другата си ръка, докато притискаше устни към неговите.

Той се откъсна, за да си поеме въздух, тя взе чашата му и я допи. Хвърли я през рамо, посегна надолу в гънките на тогата му и го замилва умело. Той отново я целуна и тръгна замаяно назад, като почти влачеше жената. Гърбът му опря в една хладна колона близо до терасата.

Тълпата беше изпаднала в безпаметност. Мнозина бяха разсъблечени и по залетия с вино под се въргаляха двойки. Домакинът беше докарал много робини и колкото повече се опияняваха гостите, толкова по-разпуснати ставаха, и в този късен час и последните бяха готови да приемат всичко, което им се предложи.

Гай изстена от удоволствие и даде знак на един минаващ наблизо роб да му подаде вино. Няколко капки капнаха на голите му гърди и той загледа как течността се спуска надолу към устата на жената.

Музиката и смехът се гърчеха около него. Въздухът беше горещ и влажен от парата в басейна. Гай изпи виното и хвърли чашата навън в тъмнината, но не я чу да тупва в градината. Петото му празненство за две седмици — мислеше, че вече е много уморен, за да продължава, но Дираций се славеше с умението си да устройва празненства. Другите четири бяха изтощителни и той разбра, че това ще го довърши. Умът му като че ли се носеше отделно от него, като наблюдател на гърчещите се тела наоколо му. Всъщност Дираций беше прав, че празненствата ще му помогнат да забрави, но след толкова много месеци всеки миг с Александрия все още изникваше ясно в паметта му. Сега разбираше какво е загубил — чувството на удивление и радост.

Затвори очи; надяваше се, че краката му ще го удържат изправен, докато стигне до кулминацията.

Митридат коленичи и изплю кръв върху брадата си; главата му беше наведена. Беше едър и здрав мъж, убил много войници в битката сутринта, и дори сега, след като му бяха вързали ръцете и му бяха отнели оръжието, римските легионери го гледаха предпазливо. Той им се изсмя, но смехът му беше горчив. Наоколо лежаха стотици мъже, негови приятели и последователи, воня на кръв и изкормени вътрешности висеше във въздуха. Жена му и дъщерите му бяха извлечени от палатката и заклани от войници със студени очи. Военачалниците му бяха избити и телата им бяха набодени на копия. Денят беше ужасен — беше настъпил краят.