Умът му заброди назад през месеците и той вкуси отново радостта на въстанието, гордостта, когато силните гърци се стичаха под знамената му от всички градове, отново обединени пред лицето на общия враг. Всичко беше изглеждало възможно до един момент, но сега в устата си имаше вкус на пепел. Спомни си как падна първата крепост, неверието и срама в очите на римския префект, докато я гледаше как гори.
„Погледни пламъците — беше му прошепнал Митридат. — В това ще се превърне и Рим“. Римлянинът беше понечил да отговори, но Митридат го беше накарал да замълчи — прекара острието на камата си през гърлото му сред радостните възгласи на своите войници.
Сега той беше единственият останал от всички приятели, които се бяха осмелили да отхвърлят игото на римляните.
— Бях свободен — измърмори той, но думите не можеха да го убедят, както някога.
Засвириха тръби и се чу конски тропот — приближаваше се. Митридат вдигна треперещата си глава, дългата му коса падаше над очите. Легионерите около него застанаха мирно и той разбра кой идва. Едното му око беше пълно с кръв, но другото видя как една златна фигура слиза от жребеца и подава юздите на някого. Безупречно бялата тога изглеждаше не на място в това поле на смъртта. Как беше възможно някой на този свят да не е докоснат от нещастието на подобен сив следобед?
Роби простираха килими в калта, за да направят път към коленичилия цар. Митридат се изправи. Нямаше да го видят пречупен и умоляващ, не и когато дъщерите му лежаха тук, застинали в спокойна неподвижност.
Корнелий Сула се приближи към него и го загледа. Сякаш по даден от боговете знак слънцето избра този момент, за да излезе иззад облаците, и тъмнорусата му коса блесна, когато той извади искрящ сребърен меч от простата си ножница.
— Създаде ми много неприятности, твое величество — тихо каза Сула.
Митридат присви очи.
— Постарах се — отвърна той мрачно и втренчи в мъжа единственото си око, с което виждаше.
— Но всичко свърши. Армията ти е победена. Въстанието е смазано.
Митридат сви рамене. Защо трябваше да се подчертава очевидното?
Сула продължи:
— Аз нямам пръст в убийството на жена ти и дъщерите ти. Войниците, които го извършиха, бяха екзекутирани по моя заповед. Аз не воювам с жени и деца и съжалявам, че са ти ги отнели.
Митридат тръсна глава, сякаш да я прочисти от думите и внезапното проблясване на спомена. Беше чул как любимата му Ливия го викаше, но около него имаше легионери, които искаха да го пленят. Беше забил камата си в гърлото на един, беше оставил меча си в ребрата на друг. И беше пречупил врата на трети, но когато се забави, за да вземе падналия меч, другите го проснаха в безсъзнание и той се свести овързан и пребит.
Вгледа се в Сула; търсеше подигравка в очите му. Но видя само строгост и му повярва. Отмести поглед. Дали този мъж очакваше от цар Митридат да се засмее и да каже, че всичко е забравено? Войниците бяха римляни и този тук беше техният господар. Кой ловец не носи отговорност за кучетата си?
— Ето меча ми — каза Сула и протегна оръжието към него. — Закълни се в твоите богове, че докато съм жив, няма да се вдигнеш срещу Рим, и ще те оставя да живееш.
Митридат погледна сребърния меч и се опита да прикрие изненадата си. Беше приел факта, че ще умре, но изведнъж да му предложат живота беше все едно да се човъркат скрити рани. Време беше да погребе жена си.
— Защо? — изсумтя той през засъхващата кръв около устата си.
— Защото вярвам, че си човек, който държи на думата си. Стига толкова смърт за днес.
Митридат кимна мълчаливо и Сула посегна да пререже въжетата с блестящо чистото острие. Царят усети как войниците, застанали наблизо, се напрягат, когато видяха врага отново свободен, но не им обърна внимание, протегна се и стисна острието с дясната си ръка. Металът беше студен.
— Кълна се.
— Имаш синове. Какво ще кажеш за тях?
Митридат погледна римския пълководец и се запита какво поточно знае. Синовете му бяха на изток и събираха подкрепления за баща си. Щяха да се върнат с хора, боеприпаси и нова причина за отмъщение.