Филип Хосе Фармър
Вратите на съзиданието
1
Още преди много хилядолетия Повелителите се бяха научили да използват препарати, електроника, хипноза и различни психотехники, за да избегнат нуждата от сън. С дни и месеци наред телата им оставаха свежи и енергични, а погледът в очите им все така остър.
Но съзнанието им в крайна сметка отстъпваше. Те ставаха жертва на халюцинации, на пристъпи на необуздан гняв или ги обхващаше чувство на обреченост. Някои полудяваха завинаги и трябваше да бъдат затваряни или убивани.
И тогава Повелителите установиха, че дори те — създателите на вселени, съществата, чиято наука ги бе извела само едно стъпало под боговете — се нуждаеха от сънища. Подсъзнанието, останало лишено от редовен контакт със спящия и сънуващ мозък, се бе разбунтувало. Неговото оръжие бе станала лудостта, с която събаряше пилоните на разума.
Така че всички Повелители започнаха отново да спят и да сънуват.
Робърт Улф, някога известен като Джадауин, Повелител на Планетата на многото нива — един свят замислен и сътворен от него по подобие на Вавилонската кула — също сънуваше.
Сънуваше как някаква шестолъчна звезда нахлува през прозореца на спалнята му. Въртейки се във въздуха, тя увисна над края на леглото му. Това беше така наречената пандугалуз — един от древните символи на онази религия, която Повелителите отдавна бяха престанали да изповядват. За Улф, който продължаваше да мисли главно на английски, това беше хексакулум. Представляваше шестостен, върху всяка от страните на който имаше издължени четиристенни пирамиди, чийто център излъчваше бяло сияние, а от всеки връх излизаше лъч в различен цвят: аленочервен, оранжев, азурносин, тъмновиолетов, черен и жълт. Целият хексакулум пулсираше като ядрото на звезда, а лъчите драснаха клепачите му. Докосването им приличаше на докосването на домашна котка, извадила нокти, за да събуди предпазливо своя господар.
— Какво искаш? — попита Улф, съзнавайки, че сънува. Хексакулумът представляваше опасност и дори в сенките между лъчите му сякаш се криеше някакво зло. А също така се досещаше, че хексакулумът е изпратен от баща му Уризен, с който не се бе виждал от две хиляди години.
— Джадауин!
Гласът прозвуча безмълвно, а думата сякаш бе изписана от шестте лъча, които се заизвиваха и запреплитаха като огнени змии. Буквите, които изобразяваха, бяха буквите на древна азбука, на която бе изградено оригиналното писмо на Повелителите. Той ги виждаше да просветват пред него, но ги разбираше не толкова с очите си, колкото благодарение на гласа, отекващ някъде дълбоко в главата му. Сякаш лъчите докосваха центъра на съзнанието му и събуждаха този отдавна мъртъв за него глас. Глас толкова дълбок, че разтърсваше с вибрациите си самото му същество, заплашвайки да го завърже в кошмарен възел, който завинаги щеше да запази формата си.
— Събуди се, Джадауин! — заповяда гласът на баща му. Думите подсказаха на Улф, че искрящият хексакулум съществува не само в съзнанието му, а е реален обект. Той отвори очи и впери поглед в извития таван, озарен от дискретно пробягващи по него цветни петна. Извади ръка за да докосне Хризеис — неговата съпруга — но разбра, че другата страна на леглото му е празна.
Осъзнавайки това, той рязко се изправи, огледа се и видя, че нея я няма и в спалнята.
— Хризеис! — извика той. И в същия миг съзря блестящата пулсираща звезда, увиснала на шест стъпки над леглото. И от нея в звук, а не в огън, се разнесе гласът на баща му.
— Джадауин, мой сине и мой враг! Не търси по-низшето същество, което удостои с честта да направиш своя съпруга. Тя замина и няма да се върне!
Улф скочи от леглото. Как бе успяло да проникне това нещо през непроницаемата защита на замъка му? Много преди да бе стигнало до спалнята в сърцето на двореца му, алармените инсталации трябваше да са го предупредили, масивни врати би следвало да са се затворили навсякъде из огромната сграда, бойни лазери, монтирани на ключови места, автоматично би трябвало да са се активирали в състояние на готовност, стотици различни клопки трябваше да очакват неканените гости. И хексакулумът отдавна следваше да бъде пръснат, разсечен, изгорен, взривен, смачкан, потопен.
Вместо това, нито един от сигналните индикатори на огромната стена отсреща не мигаше тревожно. Стената, маскирана с декоративно пано, проблясваше спокойно, сякаш на милион мили наоколо нямаше нищо обезпокоително.
Гласът на баща му Уризен се засмя и каза:
— Да не би сериозно да си беше мислил, че можеш да спреш Господаря на Повелителите с детинските си оръжия? Джадауин, та аз мога да те убия в същия този миг както стоиш така глупаво зяпнал, блед, треперещ и облян в пот!