Съпругата на командира Ситаз им показа къде ще живеят. Жилищните им помещения представляваха кутийки, изсечени в корените, чиито стени бяха облицовани с черупки от мехурите. В пода имаше отвори, спускането в които ставаше с помощта на малка стълба. Единствената светлина проникваше през люка или от малки лампи с рибешка мазнина. Мястото беше колкото да се направят две крачки в едната и две в другата посока. Леглата представляваха отвори в стената с формата на ковчези, където се виждаха пухени дюшеци, натъпкани в съшити кожи от тюлени. Денем и нощем, почти всичко се правеше на открито на главната палуба. Нямаше никаква възможност за усамотение, с изключение на капитанския мостик.
Улф бе очаквал, че абуталът ще вдигне котви и ще отплава веднага. Но Дугарн обясни, че се налага да изчакат известно време. От една страна островът трябваше да набере височина преди да се понесе над открито море. Бактериите, изработващи газ за мехурите, наистина работеха бързо когато се нахранеха, но въпреки това, необходими бяха цели два дни преди мехурите да се издуят до степен, която Дугарн намираше безопасна за отлитане.
На второ място, нападението беше коствало на абуталите прекалено много жертви. Те просто не разполагаха с достатъчно хора, за да управляват острова ефикасно. Затова, Дугарн предложи нещо, което абуталите не бяха правили от много време. Недостигът на работна ръка трябваше да се попълни чрез наемане на фрийканци. След като се убеди, че „гостите“ му знаят къде ще живеят, Дугарн отново слезе на плаващия остров. Тласкан от любопитство, Улф го придружи. Вейла настоя и тя да дойде. Улф не знаеше какви бяха мотивите й — дали и тя искаше да задоволи любопитството си или желаеше да го държи непрекъснато под око. Нищо чудно да ставаше дума и за двете.
Дугарн обясни на вожда на фрийканците какво желае. Вождът, който нямаше настроение, махна с ръка, че не се интересува какво става. Дугарн събра оцелелите заедно и направи своето предложение. За изненада на Улф, доброволците се оказаха много. Вейла му обясни, че двете племена били кръвни врагове, но фрийканците се чувствали унизени. На всичко отгоре, много от младежите гледали на живота във въздуха като на романтично изживяване.
Дугарн огледа желаещите и избра измежду тях онези, които се бяха отличили по време на битката. Подбра повече жени, отколкото мъже, особено измежду децата. Последва ритуалът на посвещаването, който се състоеше в леко обгаряне на кандидата в слабините. Нормално плененият враг биваше измъчван до смърт, освен ако не проявеше изключителен стоицизъм и смелост. Едва тогава му се даваше възможност да заживее в племето.
Но в изключителни случаи като този, мъчението можеше да бъде само символично.
По-късно, когато островът отплаваше, посветените трябваше да вземат участие в церемония, в която всеки от тях щеше да смеси кръвта си с тази на някой илмавирец. Смисълът беше да се избегне заплахата от отмъщение от страна на някой фанатик на морските островитяни, защото кръвното братство беше свещено.
— Има и друга причина освен нуждата от допълнителен екипаж — обясни Вейла. — Абуталите — а според мен това се отнася както за наземните, така и за летящите — имат склонност към кръвосмешение. За да се избегне това, понякога на пленниците се разрешава да станат членове на другото племе.
Тя се държеше вече много приятелски с Улф и настояваше да е до него във всеки миг. Дори започна пак да го нарича уивкрат, което на езика на Повелителите означаваше „скъпи“. Облягаше се на него при всеки удобен повод и веднъж дори го дари с лека целувка по бузата. Улф не й отговори. Не беше забравил дори след 500 години, че на времето бяха любовници, а тя въпреки това се бе опитала да го убие.
Улф се възползва от слизането и се отправи към района, където се намираше вратата, през която бе пристигнал тук. Вейла тръгна с него. На въпроса й той отговори, че иска още веднъж да разговаря с Теотормон.
— Онази морска твар! Какво може да получиш от него?
— Може би някаква информация.
Не след дълго бяха при вратата. Теотормон не се виждаше. Улф се приближи до водата, отбелязвайки, че на места почвата се сляга под тежестта му. Очевидно в тези места мехурите не бяха плътно притиснати един до друг.