— Хризеис! — отново извика Улф.
— Хризеис я няма. Тя вече не е в безопасност в леглото ти и в твоята вселена. Беше отведена така бързо и тихо, както крадец отнася брилянт.
— Какво искаш, Татко? — попита Улф.
— Искам да дойдеш за нея. Да опиташ да си я върнеш.
Улф изрева, скочи на леглото и се хвърли през ръба му върху хексакулума. За миг бе забравил всякаква предпазливост и здрав разум, който би му подсказал, че предметът може да бъде фатално опасен. Ръцете му се вкопчиха в многоцветното сияещо нещо. Но се затвориха във въздуха и той се озова на пода, обърнал поглед към мястото, където само до преди секунди беше висял неподвижно хексакулумът. Защото в мига, в който беше докоснал звездоподобния многостен, той бе изчезнал.
Значи, все пак, може би не беше нещо материално. Може би не беше нищо повече от някаква проекция, реализирана по неизвестен за него начин.
Не му се вярваше да е така. Беше по-вероятно хексакулумът да е енергийно образувание, да е сложна конструкция от силови полета, комбинирани в едно и прехвърлени при него от разстояние. И проекторът можеше да се намира в съседната вселена, но можеше да е и през милион вселени от него. Разстоянието нямаше значение. От значение бе, че Уризен беше съумял да проникне през стените на личния свят на Улф. И бе похитил Хризеис под носа му!
Улф не очакваше повече обяснения от баща си. Уризен не бе съобщил къде бе отвел Хризеис, не бе намекнал как Улф би могъл да я намери, нито бе споменал какво възнамерява да й направи. И все пак, Улф знаеше как трябва да постъпи. Той трябваше по някакъв начин да разбере къде се намира скрития личен космос на баща му. След това трябваше да намери входа за тази микровселена. И оттам нататък, трябваше да открие, избегне и обезвреди всички клопки, които Уризен щеше да постави конкретно срещу него. Ако успееше в това начинание — а вероятността това да стане бе нищожно малка — той щеше да се добере до Уризен и можеше да се опита да го убие. Само така щеше да освободи Хризеис.
Такава беше схемата на хилядолетната игра, разигравана от Повелителите. Сам Улф като Джадауин, седми син на Уризен, беше съумял да оцелее след 10000 години смъртоносно забавление. И дължеше това главно на факта, че се бе задоволявал да намира удовлетворение, ограничавайки се със собствената си вселена. За разлика от много други Повелители, той не се бе уморил от света, създаден от самия него. Беше му се наслаждавал… макар и по малко жесток начин, както бе готов да признае сега. Не само бе използвал жителите на своя свят за своите цели, но и бе създал защитни системи, които бяха отнели живота на не един Повелител — мъже или жени, някои сред които негови собствени братя и сестри — и неудачниците бяха умрели бавно и в ужасни мъки. Улф изпитваше раздразнение от спомена за онова, което бе сторил на жителите на своята планета. Не страдаше от угризения на съвестта за Повелителите, които бе убил и измъчвал. Защото те знаеха какво правят, когато опитваха да проникнат в света му, и ако бяха съумели да го сторят, щяха също добре да се позабавляват с него преди той да умре.
Лорд Ванакс бе успял да го запрати във вселената за Земята, макар да бе заплатил това с цената на собственото си оставане там заедно с Джадауин. Трети от Повелителите — Аруор, бе влязъл междувременно във владение на неговата собственост.
Споменът на Джадауин за предишния му живот бе потиснат от шока на загубата, от това, че се бе озовал невъоръжен на чужда планета и без никакъв начин да се върне в своя свят. Така мозъкът на Джадауин се бе превърнал в tabula rasa. Осиновен в Кентъки от едно семейство на име Улф, изпадналият в амнезия Джадауин бе приел името Робърт Улф. Едва на шейсет и шест години бе успял да открие какво се бе случило преди да се изтърколи в несвяст по склона на онзи хълм в Кентъки. Тогава се бе пенсионирал след дълги години преподаване на латински, гръцки и староеврейски във Финикс, щата Аризона. И пак там, след като бе отишъл да разгледа новопостроен дом обявен за продан, той бе направил първата крачка в серията приключения започнала с минаването му през една „врата“ обратно във вселената, която бе създал и управлявал като Повелител в продължение на 10000 години.
Беше се наложило да си пробие път със сила от най-долното ниво на планетата, представляваща своебразна Вавилонска кула, до замъка-дворец на лорд Аруор. Там бе срещнал и се бе влюбил в Хризеис, едно от собствените му творения. И отново беше станал Повелител, макар не същия, който бе напуснал преди. Защото се беше превърнал в човек1.
Точно сълзите му, предизвикани от загубата на Хризеис и безпокойството за съдбата й, бяха доказателство за тази огромна промяна в него. Никой Повелител не проливаше сълзи по загубата на друго същество, макар да се разказваше, че сам Уризен бил плакал от радост, когато заловил двама от синовете си преди няколко хиляди години.
1
Историята на Робърт Улф е разказана в „Създател на вселени“ — първата книга от серията — Бел.пр.