От този ден нататък, Улф ходеше гол до кръста, както подобаваше на човек, заслужил своя ийфтарз на гърдите си. Дугарн настоя също Улф да стане техен кръвен брат. Останалите Повелители презрително изсумтяха при тези думи.
— Какво? Джадауин, син на великия лорд Уризен и директен потомък на самия Лос, да стане брат на тези боядисани невежи диваци? Нямаш ли гордост, братко?
— Никакъв брат не съм ви, братя! — отвърна им той. — Тези хора поне не са се опитали да ме убият. За разлика от всички вас с изключение на Лува. И не заслужават да бъдат презирани от подобни на вас! Те са господарите на своите малки светове. А вие сте лишени от домовете си и сте хванати в капан като тъпи тлъсти пуйки. Така че, не се опитвайте да ме презирате заради тях! Ще бъде много по-добре за вас самите, ако се опитате да се посприятелите с диваците! Защото ще дойде ден,когато ще ви бъдат необходими!
Теотормон, чиято перка беше розова и полузараснала, клечеше в един от плитките басейни.
— Цялата ви проклета пасмина е обречена — проговори той. — Как само ще виете, когато Уризен реши да затегне капана си! Едно нещо обаче не може да се отрече на Джадауин: той е два пъти по-голям мъж от всеки от вас! И му желая късмет. Пожелавам му да се добере до обичния ни баща и получи своето възмездие, а вие дано умрете в ужасни мъки!
— Затвори си гадната уста, крастава жабо! — изкрещя Аристон. — Стига ни, че се налага да те гледаме. Стомахът ми се обръща като те видя. Но ако трябва и да те слушам, изрод такъв, това вече е нетърпимо! Как бих искал отново да съм в прекрасния си свят и ти да лежиш в краката ми окован! Тогава, твар непоносима, ще те накарам да говориш и думите ти ще са хленч за милост. А после ще нахраня моите много специални питомци хапка по хапка с плътта ти!
— А аз — отговори Теотормон, — ще те изхвърля през борда на острова някоя нощ и ще се смея докато наблюдавам как се преобръщаш във въздуха, задавяйки се в последния си писък!
— Стига детински приказки — сряза ги Вейла. — Не разбирате ли, че като се карате помежду си, изпълвате с радост сърцето на баща ни? Как би се радвал той да ви види да се разкъсвате взаимно!
— Вейла е права — намеси се и Улф. — Чудя се как е възможно да се наричате Повелители — създатели и господари на цели вселени. Държите се като разглезени зли деца. Щом толкова силно се мразите, защо не си спомните, че онзи, който ви е закърмил с тази ужасна омраза, същият, който е нагласил всичко за смъртта ви, е още жив. Той трябва да умре. И ако се налага и ние да намерим смъртта си, за да постигнем това, нека бъде така. Но поне да се опитаме да живеем с достойнство, за да бъде смъртта ни достойна.
Неочаквано Аристон се изправи и се приближи до Улф. Лицето му бе почервеняло, а устата му изкривена. Той се издигаше над Улф, макар да не беше така широк в раменете. Вдигна ръце и шафранената му мантия, избродирана с аленочервени и зелени орнаменти, се развя във въздуха.
— Търпях те достатъчно, презряни ми братко! — изрева той. — Твоите оскърбления и инсинуациите ти, че си нещо повече от нас, защото междувременно си станал нещо по-малко — станал си едно от онези животни! — ме вбесяват! Мразя те, както винаги съм те мразил и ще ти призная, че те мразя далече повече отколкото мразя останалите. Ти си… нищо… едно… едно подхвърлено дете!
Изричайки това оскърбление, най-лошото, което мозъкът на един Повелител можеше да измисли, защото за тях нямаше нищо по-низко от това да не бъдеш пряк потомък на Повелителите, той посегна да извади ножа си. Улф присви колене, готов да се бие, макар да се надяваше да не се наложи. Щеше да бъде крайно унизително, ако Повелителите стигнеха до това положение пред абуталите.
В същия миг от наблюдателницата в гондолата на изнесения напред нос на острова се разнесе вик. Забиха барабани и абуталите захвърлиха каквото правеха в момента. Улф хвана за ръката един от притичващите наблизо и попита какво става.
Мъжът посочи безмълвно наляво към нещо в въздуха. Улф се обърна и видя някакъв тъмен летящ обект с размити очертания да изпълва купола на небето.
6
И докато Улф тичаше към мостика, появи се втори летящ обект. А когато стигна наблюдателната гондола, видя други два. Гледката го изпълваше с безпокойство. В началото не можеше да разбере защо. Но след малко разбра. Обектите не се носеха по вятъра, а се движеха под прав ъгъл на него. Явно бе, че някакъв двигател ги задвижваше.
Най-сетне се добра до мостика и Дугарн му каза какво се искаше от него. Заповедта бе да стои наблизо, докато не му бъде наредено нещо друго. От другите Повелители се очакваше най-сетне да заслужат храната, която ядяха. Дугарн ги бе чувал да се хвалят със смелостта си. Според него сега бе моментът да покажат дали могат да работят с мечовете толкова добре, колкото с устата си.