— Няма какво толкова да се обмисля — въздъхна Улф. — Случаят е ясен: ала-бала-ница…
— И на кой варварски език е това? — прекъсна го Вейла.
— На земния. Ето какво мисля аз. Вейла е единствената жена сред нас…
— Но струвам повече като мъж, отколкото болшинството от вас — уточни Вейла.
— … така че защо не я оставим да избере през коя врата да минем. Този метод на избор с нищо не е по-лош от останалите.
— Тази кучка не е направила нищо свястно през целия си живот — обади се Паламаброн. — Но аз съм съгласен, нека тя да каже. Тогава ще постъпим правилно, минавайки през другата врата.
— Постъпете както искате — каза Вейла. — Но аз казвам… тази! — и тя посочи десния шестоъгълник.
— Много добре — започна Улф. — Тъй като излъчвателят е в мен, аз ще мина пръв. Не знам какво има от другата страна. По-точно казано, знам — там ни чака смъртта — но не ми е известно в каква форма. Преди да потегля, искам да ви кажа следното. Беше време, когато всички ние — братя, братовчеди, сестри — се обичахме един друг. Тогава беше жива и майка ни и ние бяхме щастливи покрай нея. О, страхувахме се от баща ни, мрачният, дистанциран и строг Уризен. Но не го мразехме. Тогава умря майка. Как умря, това никой от нас не знае. Мисля, както мислят и някои от вас, че я уби Уризен. Защото само три дни по-късно взе за жена Арага — господарка на своя свят — и така обедини своето царство с нейното… Но каквато и да бе причината за смъртта й, всички знаем какво се случи след това. Скоро разбрахме колко съжалява Уризен, че има деца. Той беше един от малцината Повелители, чиито деца бяха възпитани да станат Повелители. А расата на Повелителите постепенно изчезваше — това беше цената, с която се заплащаше така нареченото безсмъртие и мощта. Както и със загубата на единственото нещо, заради което си струва да се живее — любовта.
— Любовта ли! — възкликна Вейла. После се изсмя и другите се присъединиха към нея. Лува се поусмихна, но се не засмя на глас.
— Звучите ми като глутница хиени — каза Улф. — Хиените, както знаете, ядат леш, те са силни, гадни, злобни същества, чиято воня, заедно с навиците им, ги правят презрени и омразни навсякъде. Но дори те имат една полезна функция, което не мога да кажа по отношение на вас… Казах „любовта“. И мога да повторя тази дума пак. Но тя не означава нищо за вас, защото са минали хилядолетия, откакто сте изпитвали нещо подобно. Макар да се съмнявам, че за някой от вас това чувство някога е било достатъчно силно. Както и да е, исках да кажа, че скоро разбрахме за намерението на Уризен да ни премахне. Или най-малкото да се откаже от нас и ни заточи да живеем с аборигените на една планета в една от вселените му — свят, който смяташе да остави без врати, така че никога да не бъдем заплаха за него. Знаете, че успяхме да избягаме. Той тръгна по следите ни и се опита да убие всеки от нас. Изплъзнахме му се, убихме на свой ред други Повелители и взехме световете им… И тогава дойде моментът, когато забравихме, че сме братя, сестри или братовчеди и се превърнахме в истински Повелители. В мразещи, вечно кроящи нещо, завистливи и алчни създания. В убийци, еднакво жестоки един с друг и с диваците, населяващи световете ни.
— Хайде стига, братко — прекъсна го Вейла. — Какво целиш с това?
Улф въздъхна. Наистина не си струваше усилията.
— Щях да кажа, че Уризен ни е сторил услуга, без дори да предполага за това. Кой знае, може би ще възкресим в себе си забравената детска любов и ще действаме като братя, каквито сме. Ние…
Той рязко спря. Лицата им бяха като лицата на каменни статуи. Времето можеше някога да ги натроши, но любовта никога нямаше да стопли чертите им.
Извърна се и мина през дясната врата.
8
Краката му се изплъзнаха под него и той падна настрани. За миг зърна някакви гладки стъклени повърхнини и в следващия миг се плъзна по склона на хълма, на чийто връх беше монтирана вратата. Материалът, по който стремглаво се носеше надолу, беше плъзгав, но сух, въпреки мазния му външен вид. Въпреки опитите си да забие пети или да се спре с ръце, беше невъзможно да овладее положението. Сякаш се намираше върху лед.
Нещо повече, скоростта му даже се увеличаваше. Той енергично изви тяло и съумя все пак да застане с лице в посоката, в която противно на волята си летеше. Видя, че някъде пред него склонът става по-полегат и когато не след дълго стигна този участък, скоростта му намаля. Въпреки това, продължаваше да се носи надолу с не по-малко от шейсет мили в час без да вижда каквато и да е възможност да се спре сам. Държеше главата и ръцете си високо вдигнати, за да не изгорят от триенето. Дрехите му вече трябваше да са изгорели, а плътта му да е смъкната от костите, но той се носеше, изпитвайки само слабо затопляне. Небето беше наситено пурпурно и ниско над хоризонта се виждаше сърпа на нещо, което той прие за луна. Той беше в същия, но малко по-тъмен оттенък като небето. Ставаше ясно, че не се намира в никакъв дворец, а просто е на друга планета. Съдейки по разстоянието до хоризонта, тя беше с приблизително същите размери като онази, която току-що бе напуснал. Всъщност, той беше почти уверен, че става дума за едно от небесните тела, които бе съзерцавал от повърхността на водния свят.