Уризен ги беше надхитрил. Беше настроил вратата, през която бяха минали, така че да ги изведе на една от планетите, обикалящи около Апирматцум. Може би другата врата наистина извеждаше в двореца му. А може и тя да бе програмирана да ги прехвърли тук. Нямаше как да разберат каква е истината.
Накъдето и да водеше другата врата, вече бе много късно да направят каквото и да е било по този въпрос. Бяха станали безпомощни жертви на една от бащините им шеги. Грубичка шега, ако се погледнеше на смъртта като форма на грубо отношение.
Беше изминал почти две мили, когато склонът започна да се издига. След половин миля той се бе забавил до към трийсет мили в час, макар да бе трудно да определи по-точно при тази липса на ориентири. Някъде в далечината отдясно на него се виждаха няколко странно изглеждащи дървета. Трудно му беше да определи по-точно скоростта, с която се плъзгаше, без да знае колко са високи дърветата и на какво разстояние от него се намираха.
Не след дълго, когато скоростта му бе паднала до десетина мили в час и склонът рязко се издигна нагоре, той премина през билото. Изведнъж се озова във въздуха, стрелвайки се над ръба на ската и полетя надолу в някаква пропаст. Несъзнателно извика. На трийсет-четиридесет стъпки под него се виждаше широка към трийсет метра река. Отсрещният й бряг беше блокиран от стена от същото стъкловидно вещество, както онова, по което се бе плъзгал.
Падайки в каньона, той ритна с крака, за да заеме вертикално положение и да влезе във водата с краката надолу. Повърхността на реката не се оказа чак толкова далече. След секунда-две се заби в възтоплите й води. Стрелна се надолу, но след малко започна да изплува. Силното течение го поде между тесните стени на каньона и го завъртя в близкия завой. Миг преди да завие, той чу друго тяло да плясва в реката, а когато вдигна поглед видя един от Повелителите във въздуха.
В следващия миг се озова зад завоя и реката се разшири. Тялото му подскачаше като тапа по бързеите. За щастие скалите бяха гладки. Бяха от същата стъклоподобна материя. Не можеха да го порежат, но беше невъзможно да се опази и от ожулванията. След бързеите течението се забавяше. Той заплува към брега, който плавно излизаше от водата. Нямаше за какво да се хване и тялото му отново се плъзна обратно във водата.
Не оставаше нищо друго освен да продължи да плува близко до брега с надеждата да намери място, където да може да се изкатери на суша. Дрехите му заедно с лъка, колчана със стрелите и излъчвателя, го дърпаха надолу. Не искаше да се разделя с тях, поне докато не се налагаше. Когато усети, че се изморява, прехвърли през глава ремъците на лъка и колчана и ги пусна във водата. По-късно направи същото с колана, кобура и ножницата. Пусна и тях във водата, но пъхна излъчвателя и ножа под колана на панталона си. След малко се раздели и с ножа.
Отвреме-навреме поглеждаше назад. В реката зад него подскачаха осем глави. Всички бяха оцелели засега, но ако бреговете останеха все така непристъпни, скоро щяха да се издавят. Всички, без Теотормон. Той можеше с лекота да надплува всекиго, макар едната му перка да бе израсла само наполовина.
И точно това даде на Улф идеята. Той заплува срещу течението, макар това усилие да му костваше по-голям разход на енергия, отколкото можеше да си позволи. Въпреки това продължи да плува, докато не се приближи до Лува, Вейла и Тармас. Извика им да заплуват и те срещу течението, ако искат да спасят живота си.
Не след дълго срещу него се зададе огромното, мазно, синьо-черно тяло на Теотормон. Зад него плуваха Аристон, Енион и Ринтра. Последен от всички, въпреки демонстративното му нетърпение да мине през вратата, плуваше Паламаброн. Явно той се бе колебал най-дълго дали да ги последва.
— Спаси ме, братко! — извика той. — Не мога повече. Ще умра.
— Пести си дъха — посъветва го Улф. Обърна се към Теотормон и продължи: — Имаме нужда от теб, братко. Ето че дойде моментът, когато ти — презирания от всички — имаш възможността да ни помогнеш. Защото без теб ще се издавим.