Теотормон, който с лекота се плъзгаше срещу течението, се позасмя:
— И защо да го правя? Всички вие плюхте по мен и всички твърдяхте, че от мен ви се повдига.
— Аз никога не съм плюл по теб — припомни му Улф. — Нито съм казвал, че ме отвращаваш. И ако си спомняш, точно аз бях онзи, който настоя да дойдеш с нас. Направих го, защото очаквах, че ще имаме нужда от теб. Разбирах, че с това тяло можеш да правиш някои неща, на които не сме способни. Каква ирония: Уризен, който ни е поставил този капан и който те е трансформирал в морско същество, може би без да подозира ти е дал шанса да оцелееш в тази ситуация… и да ни помогнеш да се спасим заедно.
Това беше наистина дълга реч при тези обстоятелства и в края й Улф се задъха. Но нямаше как, трябваше да похвали по някакъв начин Теотормон, защото иначе той щеше да ги остави да се издавят, докато им се надсмиваше.
— Искаш да кажеш, че Уризен сам се е прекарал? — попита недоверчиво Теотормон.
Улф можа само да кимне.
— И как бих могъл да избягам оттук?
— Ти си бърз и силен като тюлен във водата. Можеш да се засилиш, да изскочиш във въздуха и да се приземиш на брега. Би могъл също да ни избуташ един по един на суша. Знам, че си способен на всичко това.
— А защо да ви спасявам? — лукаво попита Теотормон.
— Защото ако не го направиш, ще се озовеш сам в този странен свят — търпеливо обясни Улф. — Е, ще останеш жив известно време. Но ще си самотен. Съмнявам се, че тук има още някой, с който да размениш дума. Нещо повече, ако ни е писано да се измъкнем от този свят, трябва преди това да намерим вратите, които ще ни пренесат на друго място. Би ли могъл да направиш това сам-самичък? Не забравяй, че когато си на суша, ти имаш нужда от нас.
— Вървете по дяволите! — изкрещя Теотормон, гмурна се и изчезна под повърхността.
— Теотормон! — повика го Улф.
Другите също извикаха името му. Държаха се на повърхността и с отчаяние се споглеждаха. В лицата им нямаше нищо гоподарско.
Изведнъж Вейла изпищя. Размаха панически ръце във въздуха и изчезна под водата със скорост, от която ставаше ясно, че някой я е издърпал.
Изминаха няколко секунди. След това се подаде плъзгавата синьочерна глава на Теотормон, а миг по-късно и огненочервената коса на Вейла. Дългите пръсти на краката му бяха вплетени в мокрите й къдрици.
— Кажи, че се извиняваш! — извика Теотормон. — Поискай прошка! Кажи ми, че не съм отвратителна маса плът! Кажи ми, че съм красив! Обещай ми да се любиш с мен, както направи това с Паламаброн на острова!
Тя отскубна косата си, оставяйки няколко кичура в пръстите му. После изкрещя на свой ред:
— Ще те убия, гадино! Не бързай да ме погребваш! Дори да знам, че ще умра в следващата секунда, пак нямаше да ти ближа краката!
Отворил широко очи, Теотормон се отдалечи от нея с няколко загребвания. После хвърли поглед към Улф и каза:
— Видя ли! Защо да спасявам нея или който и да е било от вас? Вие ще продължите да ме мразите, както бих ви мразил и аз.
В този миг Паламаброн завика, пляскайки безпомощно с ръце:
— Спаси ме, Теотормон! Не мога повече! Изморих се до смърт! Умирам!
— Помни какво ти казах за самотата — задъхано каза Улф.
Теотормон се ухили и се гмурна. След малко започна да тласка Паламаброн пред себе си. Подпрял глава в задника му, той енергично го избутваше, мощно загребвайки с перките и краката си. Тялото на Паламаброн изплува от водата и се плъзна върху гладкия бряг на две дължини разстояние. Остана там, дишайки тежко. От носа му течеше вода, а от устата — слюнка.
Един по един Теотормон избута и останалите на брега, където те останаха да лежат като покойници. Само Вейла отказа помощта му. Тя загреба с всички сили, изтръгвайки от себе си енергия, която Улф не бе подозирал, че може още да притежава. Тялото й се издигна на брега може би на една дължина и тя безкрайно внимателно се доизтегли. Стигна до равно място и седна на земята. Погледна другите и презрително каза:
— Това, значи, са моите братя! Всемогъщите господари на цели вселени! Сбирщина полуиздавени плъхове! Подлизурковци на един морски охлюв, хленчещи да им бъде пощаден живота.
Теотормон също излезе на брега и мина покрай хората. Шляпайки с крака, той подмина Вейла без да я погледне. Когато другите се съвзеха, те също излязоха на по-равно място. Представляваха трагична гледка, още повече, че бяха съблекли дрехите си и се бяха освободили от мечовете си във водата. Единствено Улф и Вейла бяха облечени. Той беше задържал само излъчвателя, тя не бе пожелала да се раздели с меча си. С изключение на косата, тя изглеждаше като че ли не се беше потапяла във вода. Дрехите й бяха от немокреща се тъкан.