Лува бе изпълзял до Улф, след като на два пъти неуспешно се бе опитал да извърви разстоянието до него. Цветът на лицето му беше започнал да се възстановява, така че луничките по бузите и около носа му не изпъкваха така силно.
— Баща ни си играе с нас сякаш сме още немирни деца — каза той. — Макар в момента да сме безпомощни по-скоро като бебета. Не можем дори да ходим и трябва да пълзим. Не ти ли се струва, че той иска да ни каже нещо с това?
— Не знам — отговори Улф. — Но знам следното: Уризен е планирал всичко това отдавна. Започвам да вярвам, че е накарал планетите да се въртят около Апирматцум с една-единствена цел. Този свят и останалите са създадени само с цел да бъдат удължени мъките ни.
Лува се изсмя, но в смеха му не прозвуча развеселеност.
— И каква ще бъде наградата ни, ако оцелеем след мъченията и издържим изпита?
— Ще получим шанса да го убием или той да ни убие.
— Наистина ли вярваш, че той играе честно? Кое те кара да допускаш, че в крепостта му изобщо може да се проникне? Аз специално не вярвам, че баща ни ще играе тази игра честно.
— „Честно“, казваш? Какво означава тази дума? Знаеш за негласното споразумение всеки Повелител да оставя по някое макар и трудно откриваемо слабо място в линията на своята отбрана. Някакъв дефект, който един изключително умен и целеустремен нападател да може да открие. Не знам дали това се спазва от всички. Но всички знаем, че има Повелители, които са били изхвърляни от владенията си и дори са намирали смъртта си и съм убеден, че това са били хора, напълно уверени, че са в безопасност от най-силните и умните. Не допускам, че успехът на победителите се дължи на съзнателно оставени слаби места в бронята на защитниците. По-скоро съм склонен да търся друго обяснение на тези слаби места… Причината е, че Повелителите използват наследени оръжия. Никой не притежава нищо, което не е наследил или не е завоювал като победител. Расата ни е загубила древната си мъдрост и умения: сега това е раса на потребители, на консуматори, не на създатели. Значи, всеки Повелител трябва да използва онова, с което разполага. И ако оръжията не покриват всички възможни опасни ситуации, ако те оставят дупки в бронята, тогава те могат да бъдат заобиколени… Има още един аспект във цялата тази история. Повелителите трябва да се бият за живота си, при това битката е на живот и смърт. Но повечето от нас вече са живели твърде дълго. Ние сме изморени, някои от нас вече желаят смъртта. Дълбоко в съзнанието им, погребано под пластовете на години безпределна власт и твърде малко любов, тлее желанието да умрат. Ето още една пукнатина в стената на защитата.
Лува го изслуша с нарастващо изумление.
— Не ми казвай, че наистина вярваш в тази теория, братко! Знам със сигурност, че не съм уморен от живота! Обичам живота със същата страст, с която го обичах, когато бях на сто години. А що се отнася до другите, те също ще се бият за живота си със същата стръв, с която са се били досега! — възкликна той.
Улф сви рамене и отговори:
— Това наистина не е нищо повече от една моя теория. Мисля по тези въпроси откакто станах Робърт Улф. Защото сега мога да виждам неща, които по-рано не можех и които вие сте неспособни да видите. — После изпълзя до Вейла и каза: — Дай ми меча си за момент. Искам да направя един експеримент.
— Като например да ми отсечеш главата ли? — попита тя.
— Ако исках да те убия, разполагам с излъчвателя — напомни й той.
Тя извади късото острие от ножницата и му го подаде. Той леко чукна с ръба по гладката повърхност. Когато установи, че първият удар не е оставил никакви следи, той удари по-силно.
— Но какво правиш? — извика Вейла. — Ще изтъпиш острието.
Вместо отговор, той й посочи драскотината оставена от втория удар.
— На мен ми изглежда като пукнатина в лед. Това вещество може да е много по-плъзгаво от леда, но в останалото прилича на замръзнала вода.
Той й върна меча и изтегли излъчвателя си, нагласи го на понижена мощност и насочи лъча в една точка. Веществото почервеня и започна да кипи. От него потече течност. Изключи излъчвателя и издуха течността от дупката. Другите припълзяха до тях.
— Странен човек си ти — отбеляза Вейла. — Кой би помислил да опита това?
— Защо го прави? — попита Паламаброн. — Луд ли е той да дълбае дупки в земята?
Паламаброн си бе възвърнал част от надменността и говореше с характерния за него отмерен ритъм.
— Не, не е луд — каза Вейла. — Само е любопитен. Ти май си забравил какво е да си любопитен, Паламаброн. Ти си толкова мъртъв, колкото изглеждаш. Определено беше малко по-жив допреди не много отдавна.