Паламаброн почервеня, но не каза нищо. Остана вперил поглед в кристалите, израстващи по стените и ръба на дупката.
— Регенерация — проговори Улф. — Много неща съм чел за науката на нашите предци, но никога не съм чел за нещо подобно. Уризен явно разполага със знания, забравени от останалите.
— Възможно е — подсказа Вейла, — да е получил тези познания от Червения Орк. Говори се, че Орк знае повече отколкото всички останали Повелители взети заедно. Той е последният от древните… бил едва ли не на половин милион години!
— „Говори се“, „бил“ — подигра я Улф. — А истината е, че никой не е виждал Червения Орк вече стотици хилядолетия. Аз лично мисля, че вече е покойник, а това не са нищо повече от легенди. Стига толкова! Трябва да открием другите врати, макар че не знам къде могат да ни изведат те.
Той внимателно опита да стане, успя и направи пробно няколко крачки. Повърхността на този свят не беше изцяло от тази гола стъклоподобна маса. На неколкостотин метра от тях се виждаха дървета, разположени на големи интервали едно от друго. Между тях бяха изникнали някакви храсти с форма на гъба. Самите дървета имаха спираловидни стебла на бели и червени ивици. Клоните бяха с формата на хоризонтално разположена цифра 9 и бяха покрити с тънки сиви влакна, достигащи на дължина до две стъпки.
Обади се Ринтра — гол и треперещ:
— Не е студено, но нещо ме прави неспокоен и сякаш ме пронизва. Може да е тишината. Вслушайте се и няма да чуете каквото и да е.
Всички замълчаха. В далечината се чуваше протяжната въздишка на вятъра, провиращ се през храсталаците и през твърдите израстъци в края на извитите клони. Към нея се примесваше едва доловимия ромон на реката. И нищо друго. Никакво чуруликане на птици. Никакви ревове на животни. Никакви човешки гласове. Единствено шумът на вятъра и реката и дори той беше като затиснат от тежкото пурпурно небе.
Белезникавата материя под краката им се простираше до хоризонта в четирите посоки на света. Виждаха се полегати възвишения, най-високото от които вероятно бе същото, по което се бяха плъзнали след прехода. От мястото където се намираха в момента се виждаше и самата врата: малък тъмен предмет на самия връх. Останалото бяха ниски хълмове и безкрайна пустош.
И накъде оттук?, мина през главата на Улф. Така, без никакво указание, ние можем да бродим вечно. Или поне докато сме живи, ако намерим какво да ядем по пътя.
На глас каза:
— Според мен, трябва да следваме реката. Тя води надолу, сигурно към някакъв голям воден басейн. Уризен ни запрати в реката, а това може да значи, че точно тя трябва да бъде нашият водач до следващата врата… или врати.
— Възможно е — обади се Енион. — Но твоят баща и мой чичо има коварен мозък. Перверзното му съзнание може би иска да ни каже, че ние трябва да вървим срещу течението на реката, а не надолу по него.
— Може и да си прав — отвърна му Улф. — Истината обаче може да се разбере само по един начин. Предлагам да вървим надолу, макар и само защото това е по-лесният вариант. — После се обърна към Вейла: — Ти как мислиш?
— Не знам — сви рамене тя. — Последният път изборът ми не беше особено удачен. Защо отново питаш мен?
— Защото ти винаги се била близко до татко. И знаеш по-добре от всички ни как би могъл да мисли той в дадена ситуация.
Тя леко се поусмихна.
— О, това май не е комплимент. Но ще го приема като такъв. Колкото и да мразя Уризен, аз също така му се възхищавам и го уважавам. Той оцеля, докато много от съвременниците му загинаха… Щом питаш, да вървим надолу.
— А как мислите вие? — обърна се Улф към останалите. За себе си той беше решил накъде да върви, но не искаше другите да го обвиняват, че са взели погрешно решение. Защо и те да не поемат своя дял от отговорността?
— Аз казвам… не, аз настоявам да… — започна Паламаброн.
9
Вятърът донесе протяжен вой и всички се обърнаха срещу течението на реката. Някакво животно с височината на слон се бе появило иззад един хълм на неколкостотин метра от тях. Сега стоеше изправено между две канари и главата в края на дългата му шия изглеждаше като на камила с рога. Имаше огромни очи, дълги и остри зъби като на хищник. Тялото му бе червеникавокафяво и космато, с рязък наклон надолу от раменете, но въпреки, че изглеждаше масивно, краката му бяха тънки като на жираф. Завършваха с големи, широки тъмносини лапи.
В мига, в който ги зърна, Улф схвана какво бе предназначението им. Те много приличаха на смукала и явно бяха единственото средство, което би позволило на някакво живо същество да се придвижва из този плъзгав свят.
— Не мърдайте — предупреди той останалите. — Не можем да бягаме, а дори да можехме, няма къде да отидем.