Звярът изпръхтя и бавно тръгна към тях. Главата му се клатеше напред-назад и оглеждаше околността във всички посоки. Предната и задна лапи от дясната страна се вдигнаха едновременно с мляскащ звук, след това се спуснаха по-напред, обезпечавайки необходимия за придвижването здрав захват. Същото действие бе повторено от левите лапи. Когато ги доближи на петдесетина метра, съществото спря и вдигна високо глава. От устата му се изтръгна звук, наполовина подобен на магарешки рев, наполовина на вой на дух. После сниши глава до земята, отпусна челюстта си на нея и я отри. Главата се плъзна няколко пъти напред-назад.
Улф си помисли, че това му напомня на ровенето с копито на земен бик, настройващ се за атака. Той нагласи излъчвателя на намалена мощност и зачака. Изведнъж звярът вдигна глава колкото му позволяваше дългата шия, изврещя — този път като ранен заек — и се понесе в галоп към тях. Галопът по необходимост беше бавничък, понеже смукалата се отлепяха с труд от повърхността. Но на хората това придвижване изглеждаше прекалено бързо.
Улф разполагаше с известно време за изчакване, за да се увери дали съществото не блъфира. Когато разстоянието се скъси на двайсетина метра, той насочи лъча в мястото, където шията се сливаше с тялото. Ръждивочервената козина потъмня и от нея се издигна струйка дим. Звярът изрева, но не спря атаката си. Улф се опита да държи лъча стабилно насочен. Когато разбра, че набраната от него инерция ще го докара до точка, от която страховитите зъби, можеха да ги достигнат, той превключи на пълна мощност.
Съществото издаде последен рев, после дългите му крака се подгънаха и тялото се свлече върху тях. Смукалата останаха залепнали за стъкловидната повърхност, а краката изпукаха под голямата тежест. Шията омекна, главата се отпусна, от устата се подаде дълъг тъмночервен език, а погледът в очите застина.
Настъпи тишина, неочаквано нарушена от смеха на Вейла.
— Ето го нашият обяд, закуска и следващ обяд, при това сготвен.
— Ако става за ядене — напомни Улф. Той остана да гледа, докато Вейла и Теотормон, хванал ножа с пръстите на единия си крак, се захванаха да одерат звяра и да нарежат на големи късове изпеченото месо. Теотормон обаче отказа да го пробва. Улф крайно предпазливо се опита да се придвижи напред, но краката му се плъзнаха под него. Вейла и Теотормон, който бяха успели да отидат до тялото на звяра без да се подхлъзнат, се разсмяха. Улф стана и продължи към тях.
— Щом никой не смее, тогава аз ще пробвам месото — каза той. — Не можем да стоим тук и да дискутираме безопасно ли за ядене или не.
— Аз не се страхувам — заяви Вейла, — но ме е гнус. Тази ужасна воня — тя отхапа парче, сдъвка го с видимо отвращение и преглътна. Улф реши, че вече няма смисъл и той да рискува. Затова зачака заедно с другите. Измина половин час. На Вейла нищо й нямаше и тогава решиха, че е безопасно да се яде. Другите също се примъкнаха кой както можа и не след дълго всички започнаха да се хранят. Нямаше много за ядене, тъй като по-голямата част от месото бе овъглена и бе останала само една тясна ивица, където топлина та бе изпекла или по-точно полуизпекла плътта.
Улф взе от Теотормон ножа му назаем и наряза още късове. Със съжаление, защото искаше да съхрани колкото може повече енергия, той ги изпече с излъчвателя. После всеки взе колкото можеше и всички тръгнаха вкупом обратно към реката. Улф се позабави малко, обмисляйки идеята да отреже смукалата и да ги използва за облекчаване на придвижването си. Отказа се, когато напипа дебелата кост на крака и усети колко здрави са ставите на лапите. Може би мечът на Вейла щеше да помогне, но острието му сигурно щеше да бъде неизползваемо след подобна употреба.
В края на продължилото две мили пълзене, те стигнаха до някакви храсти, израсли на самия бряг. Бяха високи към три стъпки и имаха форма на гъба, тъй като горната им част се разстилаше много по-нашироко от относително тясната основа. Клоните бяха тънки, спираловидно извити като тирбушони и, подобно на дърветата, бяха покрити с влакънца. Погледнати отблизо влакънцата изглеждаха като тънки игли. В края на клоните се виждаха увиснали на гроздове тъмночервени плодове.
Улф откъсна един и го помириса. Ароматът му напомни за американски орех. Кожата на плода беше гладка и леко влажна.
Поколеба се преди да отхапе. Отново Вейла първа се осмели да опита непознатия плод. Тя изяде един и не спря да възклицава, изненадана от приятния му вкус. Измина още половин час, през време на който тя изяде още шест плода. Тогава Улф на свой ред изяде няколко. Останалите също започнаха да ги берат. Паламаброн, който последен от всички реши да яде, се оплака, че не бяха останали достатъчно и за него.