На хоризонта изгря носещата нощ луна, а драконовата лодка се носеше по течението. Двама от Повелителите дежуреха на греблата, за да я държат по средата на реката, а останалите се опитаха да поспят. Луната мина по небосклона и залезе, оставяйки след себе си просветляващо червено небе.
Водите на реката бяха спокойни. Пътешествениците минаха през някакъв каньон и след него отново излязоха в равнинна леко хълмиста местност. Денят мина без да бъде запомнен с нищо. Всички се дразнеха от вонята и кръвта, която така и не бяха съумели да доизмият. Шегуваха се един с друг, когато някой изпиташе нужда да облекчи физическите си нужди. Оплакваха се от липсата на сън миналата нощ. Говореха за онова, с което може би щяха да се сблъскат когато — ако това изобщо се случеше — намереха вратата, която щеше да ги прехвърли в двореца на баща им.
Измина още един ден, след него още една нощ. Няколко часа след второто утро, те завиха по широк завой на реката. Пред тях се виждаше скала, която се издигаше в самия център на коритото. Скалата представляваше бяла купол към трийсет стъпки висок. На върха на купола се извисяваха две златни шестоъгълни врати.
10
Улф замислено изучаваше проблема, пред който се бяха изправили, стоейки на брега на реката, където бяха изтеглили драконовата лодка. Беше безполезно да се опитват да изкачат почти перпендикулярната скала, изградена от същото крайно плъзгаво вещество, което покриваше познатата им част на планетата. Трябваше странична помощ. Може би въже с примка, която да се захване за някаква изпъкналост. Шестоъгълниците бяха твърде големи, за да надянат примката върху тях.
Кука за захващане можеше да им свърши работа. При положение, че другата страна на вратата — онази, която трябваше да се надяват, че излиза на друга планета — щеше да даде на куката възможност да се залови за нещо.
Можеха да използват кожите на животните, да ги нарежат на ивици и да ги съшият заедно, за да направят от тях необходимото им въже, но ивиците трябваше да се ощавят, за да добият необходимата еластичност. Големият проблем щеше да бъде намирането на метал за самата кука.
Не бе изключено на планетата да имаше метал, при това дори недалече от тук. Но как да стигнат до него по тази плъзгава повърхност? Оставаше само едно, а той не очакваше, че главните действащи лица в този проект щяха да му окажат желаното съдействие.
Така и беше: Вейла не искаше да се раздели с меча си, а Теотормон отказа да даде ножа си.
Улф прекара няколко часа в спор с тях, изтъквайки им, че ако не дадат оръжията си сега, това е равносилно на приемането на смъртта в някой момент от бъдещето.
След поредния енергичен отказ от страна на Теотормон, Улф каза:
— Много добре! Останете си твърдоглави. Но ако ние останалите намерим някакъв начин да минем през вратата, вие ще си останете тук. Кълна се в това! Ще бъдете избутани обратно в този безличен плъзгав свят и ще живеете, докато не ви изядат хищниците или не умрете от дълбока старост.
Вейла огледа кръга на събралите се около тях Повелители, усмихна се и отговори:
— Значи така! Добре, можеш да вземеш меча ми.
— Но няма да вземеш ножа ми, запомни това! — каза Теотормон.
Другите започнаха да се приплъзват по задник към него. Той се изправи и се опита да избяга. Огромните му ходила му даваха по-добра опора, но Улф се пресегна и го дръпна за глезена. Теотормон падна обратно на земята и започна да се бори под купчината тела. Накрая, плачейки от безсилие, той се предаде. След малко, мърморейки гневно, се отправи към брега на реката и седна там в усамотение.
Улф намери някакъв по-мек варовит камък и начерта няколко линии върху меча на Вейла. После нагласи излъчвателя на пълна мощност и бързо наряза триъгълниците. Нагласи трите парчета заедно с няколко кръгли метални къса от меча върху тях. Пак с помощта на излъчвателя, вече в режим на намалена мощност, той завари трите зъбци и останалите метални парчета в едно цяло. Закали ги в студена вода, после нагря зъбците само в средата и ги изчука така че леко да се закривят. Изви още една метална ивица от меча и чукайки и нагрявайки последователно, успя да я изкове във форма, позволяваща за нея да бъде завързано въже.
Върна на Теотормон ножа му, понеже не се наложи да го използва. После изряза края на меча на Вейла в острие и го превърна пак в меч, малко по-къс от предишния. Даде й го, успокоявайки я, че и това е по-добро от нищо.
Изработването на въжето им отне няколко дни. Не беше трудно да убият и одерат животните, нито да нарежат кожата им на тънки ивици. Проблем беше щавенето. Колкото и да търсиха необходимите им материали, така и не се намери нищо подходящо. Накрая Улф реши да намаже суровата кожа с животинска мас и да се надява, че това ще е достатъчно.