Но Уризен искаше Улф да тръгне за него, следователно едва ли бе направил задачата му непосилна или невъзможна.
Дори Повелителите трябваше да се хранят. Улф седна на лека закуска, сервирана му от талос — един от полуорганичните роботи, които изглеждаха като рицари в броня и от които той притежаваше над хиляда. След това взе душ и се избръсна в баня, издълбана в единствен изумруден кристал. После се облече. Обу се в платнени обувки от материя, подобна на рипсено кадифе, избра панталони от същата материя, както и риза с къси ръкави, но с широка извита черна яка от мамонтова кожа, накрая сложи на шията си златна верига. На веригата, издялан от червен нефрит, висеше медальон с образа на Шамбаримен, подарен му лично от великия художник и майстор на расата на Повелителите, когато той, Улф, беше момченце на десет годинки. Червеният нефрит беше единствената ярка окраска в облеклото му, а останалата част бе в убито кафяво. Когато беше в замъка той се обличаше максимално просто или изобщо не се обличаше. Единствено в редките случаи, когато слизаше на долните нива за официални церемонии, изискващи неговото участие, той слагаше тържествените одежди и сложната шапка на Повелител. При повечето от спусканията си обаче, той пътуваше инкогнито, облечен или съблечен според местните обичаи.
Напусна замъка и излезе на една от стотиците висящи градини. На близкото дърво беше кацнало Око — гарван с големината на плешив орел. Беше един от малкото оцелели след атаката срещу двореца, когато Улф бе поел обратно властта си от Аруор. Сега, след смъртта на Аруор, гарваните бяха отново верни на Улф.
Той нареди на гарвана да се спусне и потърси Кикаха. Трябваше да информира за мисията си и останалите Очи на Повелителя, както и орлиците на Подарж. Те от своя страна, трябваше да съобщят на Кикаха, че присъствието му е наложително незабавно. Ако Кикаха получеше съобщението и се появеше в двореца, установявайки, че Улф е заминал, той трябваше да остане като временно изпълняващ ролята на Повелител. И ако след изтичането на разумно дълъг интервал от време Улф не се върнеше, Кикаха можеше да предприеме каквото пожелае.
Той знаеше много добре, че Кикаха ще тръгне да го търси и беше безполезно да се опитва да му забранява да прави това.
Гарванът отлетя щастлив, че му е възложена задача. Улф се върна обратно в замъка. Устройството, което автоматчино търсеше Кикаха, продължаваше да го прави все още безрезултатно. Но търсачите на „врати“, които правеха всяка проверка за някакви микросекунди, в момента извършваха шестото поред сканиране на целия обхват от вселени. Остави ги да си вършат работата, за да минимизира вероятността от изпускане на някоя от вратите с пулсиращо действие. Резултатите от първите пет сканирания вече бяха документирани и разпечатани с класическите символи на древното писмо.
Трийсет и пет нови вселени бяха открити. Измежду всички тях, само една имаше единствена врата.
Улф поиска да разгледа спектралната й характеристика на екрана. Тя имаше крайно необичайна форма — шестолъчна звезда с червено, а не бяло ядро, каквото я бе видял неотдавна. Червено — цвета на опасността!
И сякаш самият Уризен му го бе казал с думи — това беше вратата за неговия свят. Ето ме! Ела и ме хвани… ако се осмеляваш.
Представи си лицето на своя баща, красивите соколови черти, големите очи, блестящи като мокри черни диаманти. Повелителите нямаха възраст, телата им оставаха завинаги във физиологичната примка на първите двайсет и пет години. Но емоциите бяха по-силни от науката на Повелителите и работейки съвместно със своя съюзник времето, те оставяха следите си по твърдата скала на плътта. И последния път, когато бе видял баща си, по лицето му бяха издълбани браздите на омразата. Бог знае колко дълбоки бяха тези лини и сега, тъй като бе повече от очевидно, че Уризен не беше престанал да мрази.
Като Джадауин, Улф бе отвръщал на бащината враждебност със същото. Но не се бе оказал като многото си братя и сестри, опитвали да го убият. Всъщност, Улф просто не бе искал да има нищо общо с него. Преди! Сега го мразеше, заради онова, което бе сторил на невинната Хризеис. Сега той искаше да го убие!
Изработването на врата, която да съвпадне честотно с особената спектрална характеристика на входа за света на Уризен, беше автоматично. Но дори и така, на устройствата им бяха необходими двайсет и два часа, за да завършат устройството. Скенерът междувременно бе свършил претърсването на планетата. Кикаха не се бе озовал в полето на нито една от камерите. Това не означаваше, че неспокойният му по дух приятел не беше на планетата. Той просто можеше да се намира на кое да е от стотиците хиляди места, оставащи извън техния контрол. Защото планетата по площ бе по-голяма от сушата на Земята, а камерите покриваха една наистина нищожна част от нея. Следователно, можеше да мине много време преди Кикаха да бъде открит с тяхна помощ.